- А закъде бърза толкова светият отец?
- Светите отци също имат бърза работа. И пари за харчене - разтърси висящата на пояса си кесия монахът.
- Някой би казал, че точно ти съвсем не си свят отец, а неясно кой - отбеляза сухо търговецът, но монахът разбра, че тежестта на кесията му и звънтенето на монетите бяха направили нужното му впечатление. - Утре рано сутринта по посока на Йострот ще отплава лодка. Не е моя, но мога да се договоря с щурмана. Само че трябва да те предупредя, че лодката принадлежи на знатна госпожа, която гледа подозрително на монаси като теб. Няма да е зле да слезеш, преди лодката да акостира във Фосен, там горе.
- Имам си свои причини за това. И въобще не искам да си имам работа с такива, които са отрекли святата Христова вяра. Повярвай ми, че съм се нагледал на такива в немските земи - произнесе с чувство монахът и обеща да плати тежко и за возенето, и за това, че въпреки безбожието на госпожата си, щурманът щеше да вземе добър християнин на борда си.
Излизайки от дюкяна, той се запъти да купи всичко, което му трябваше за по-нататъшното му пътуване - хубава кожена торба, малко сушено месо и няколко бутилки вино. По обратния път надникна отново при търговеца, купи сушена риба и я прибра в торбата. Между другото му съобщи, че се е договорил с щурмана и сега можело да се устрои за нощувка някъде. Дюкянджията му обясни къде да търси хан.
- А тамошните стопани познават ли добре града? -попита монахът, излизайки от кантората.
- Няма в Берген човек, нито жив, нито мъртъв, за когото стопанката да не знае всички клюки - отговори собственикът на дюкяна и едва не уцели с насмешлива плюнка лежащата пред него голяма купчина чудесно изсушена риба.
Дюкянджията бе казал истината. Стопанката на хана обожаваше клюките.
В разказите й за бръснаря нямаше нищо ново за монаха и той я слушаше с половин ухо. Всичко, което искаше да научи, бе къде можеше да намери майстор-ножар. Стопанката му разказа всичките смехотворни слухове, разпространявани из града, които понякога бяха само половината истина, а понякога - и по-малко от това, и между другото му съобщи достатъчно, за да може да намери на сутринта пътя към бръснаря. Сега той знаеше къде го очакваше онова, за което бе дошъл. Щеше да извърши замисленото рано сутринта, но не твърде рано. Когато планът бъдеше изпълнен, щеше да е важно да замине от града, колкото се може по-скоро, а часът на отплаването на лодката вече му бе известен.
През нощта монахът лежеше в наетата стая, а розарият[4] се плъзгаше между пръстите му, докато размишляваше за седемте радости на Мария и мърмореше „Отче наш”, „Богородице Дево, радвай се” и „Слава”. Из овехтялата дървена сграда се разхождаха течения. Есента носеше в Берген влажни нощи и студът се процеждаше през всяка пролука. Нощта му щеше да е безсънна.
Излезе по бергенските улици преди първи петли. Скрежът лежеше като бяло наметало върху покритите с чимове покриви, а локвите, останали след вчерашния дъжд, бяха покрити с тънка ледена корица. Той се уви по-плътно с плаща си и тръгна напред, следвайки получените предната вечер от стопанката ориентири. Те се оказаха точни.
Когато стигна до мястото и отвори вратата на тъмната зала, в която бръснарят обслужваше клиентите си, знаменитият майстор вече точеше ножовете си. Бе още рано. Още никой не бе дошъл да се избръсне, да пийне халба бира и да си поприказва, както обикновено се случваше в такива заведения. Монахът престъпи прага, но не свали качулката от главата си.
- Струва ми се, че си сбъркал вратата - каза бръснарят. - Тук нищо не е безплатно, а и килерът ми е празен, колкото и да е тъжно това.
Монахът не помръдна и продължи да разглежда събеседника си, криейки лицето си в сянката на качулката. Бръснарят така и не го бе познал. Нямаше нищо чудно в това, разбира се. Много вода бе изтекла от времето, когато се бяха видели за последен път, и сега той не беше вече онова момче, което бе тогава.
- Не съм дошъл за ядене и не за работата ти - каза монахът.
Бръснарят остави ножа, който точеше, на стоящата пред него масичка. Там вече имаше цял набор от ножове - всеки с различно предназначение. И всеки от тях майсторът владееше до съвършенство. Сега само подравняваше бради и порваше циреи. Понякога го викаха на пристанището, за да отреже изгнилия крак на някой моряк. Времето на великите дела бе минало. Преди да се оттегли в този самотен град на края на света, там, на юг, в Падуа, той бе личен асистент на самия монсеньор Алесандро. Много от удивителните открития на монсеньор Алесандро за строежа на човешкото тяло бяха направени с неговите ръце. Много нощи бяха прекарали заедно, наведени тайно над смърдящите останки на престъпниците - бръснарят с нож, а монсеньорът с перо и пергамент в ръка. Самият монах бе тогава малко момченце и му бяха разрешавали да лежи под масата за аутопсии, да слуша и да души, докато не заспи и бръснарят не го отнесе на ръце в кревата му. Видът на ножовете събуди детските спомени в него. Миризмата на дърво и на току-що наточени ножове, почти неусетни сред вонята на гниещи човешки тела.