— Да, ама той си ги навакса в следващите дни — отвърна Ламборн. — А как впрочем е този достоен педагог?
— Умря — обади се Джайлс Гозлинг, — и то преди доста време.
— Да, да, умря — повтори и енорийският свещеник. — Аз седях до постелята му. Издъхна в най-блажено разположение на духа. „Morior — mortuus sum vel fui — mori“9 — това бяха последните му думи, и само добави: „Спретнах последния си глагол.“
— Е, мир на праха му — каза Майк. — На мен нищо не ми дължи.
— Не, наистина — отвърна Голдтред. — И всеки път, като те удряше с камшика, имаше навика да казва, че с това спестявал труда на палача.
— Човек би рекъл, че нашият приятел не му е оставял много работа за вършене — додаде свещеникът. — А все пак мистър Тонг не получаваше парите си даром.
— Voto a Dios!10 — извика Ламборн, очевидно изгубил търпение. Той грабна голямата си широкопола шапка от масата и я нахлупи, така че падналата от нея сянка придаде на очите и чертите на лицето му, които и без това не излъчваха нищо приятно, зловещия израз на испански браво11. — Слушайте, джентълмени, между приятели всичко е позволено, стига да си остане скрито-по-крито, и аз вече достатъчно дълго оставих всички вас и достопочтения ми вуйчо да се забавлявате с лудориите ми от юношеските години. Но не забравяйте, скъпи мои приятели, че аз нося сабя и кама и ловко боравя с тях, когато потрябва. Докато служех при испанците, се научих стръвно да отплащам на оня, който ми засегне честта, затова ви съветвам да не ме предизвиквате дотам, че да се спречкаме.
— И тогава какво ще направите? — попита свещеникът.
— Да, да, сър, какво ще направите? — обади се и търговецът на тъкани, като се размърда възбудено на другия край на масата.
— Ще ви прережа гърлото и ще проваля треперливото ви неделно слово, любезни ми отче — отвърна разярено Ламборн; — а тебе, уважаеми търговецо на разни жалки панделчици и кордели, като те подбера с една тояга, ще те навра направо в някоя от балите ти със стока.
— Хайде, хайде — намеси се стопанинът, — самохвалство тука не търпя. Ти, племеннико, по-добре не бързай да се обиждаш. А вие, джентълмени, бъдете любезни да не забравяте, че щом сте дошли в този хан, то вие сте гости на ханджията и сте длъжни да пазите честта на дома му. Ето, че покрай глупавите ви свади и аз едва не си загубих ума като вас, а ей там седи моят мълчалив гост, както го наричам, който вече от два дена живее в хана, без да проговори дума за друго, освен да си поиска нещо за ядене и сметката. Не ми създава повече грижи от един прост селяк, разплаща се като престолонаследник, поглежда само сбора на сметката и не е решил кой ден ще си отиде. Същинска скъпоценност, а аз, негодникът, го оставих сам като пропъден в оня тъмен ъгъл, без дори да го поканя да хапне и пийне с нас. И ще бъде напълно заслужена награда за моята неучтивост, ако преди още да е настъпила нощта, се отправи към „Заек и барабан“.
Преметнал кокетно сдиплената бяла салфетка през лявата си ръка, свалил кадифената си шапчица и с най-хубавата си сребърна кана в дясната ръка, ханджията се запъти към самотния гост, за когото вече беше споменал, и с това привлече към него вниманието на компанията.
Той беше около двадесет и пет — тридесетгодишен мъж, малко по-висок от среден ръст, облечен просто и скромно, но от него се излъчваха непринуденост и достойнство, които явно подсказваха, че облеклото му далеч не съответствува на високото му обществено положение. Лицето му беше спокойно и замислено, косите му бяха черни, а черните му очи, които обикновено гледаха със същия мечтателен и спокоен израз, изписан на лицето му, в моменти на внезапно вълнение се озаряваха от необикновен блясък. Малкото селце трескаво се интересуваше да узнае името и произхождението му, а също и причината, заради която бе дошъл в Къмнър, но любопитството и по трите въпроса си оставаше незадоволено. Джайлс Гозлинг, най-личният от местните жители и верен привърженик на кралица Елизабет и на протестантската религия, отначало се усъмни, че гостът му е йезуит или свещеник от католическата семинария, каквито Рим и Испания по това време изпращаха в изобилие в Англия, за да украсяват тамошните бесилки. Но нима е възможно да се поддържа дълго подобно предубеждение към гост, който ти създава толкова малко грижи, плаща редовно сметките си и който очевидно възнамерява да направи един доста голям престой в прочутата „Черна мечка“?