Денят започваше със закуска, последвана от учене. От един от околните градове Астрид купи бледо розов калъф с моливи, както и учебници по математика и английски език и, доколкото можеше, помагаше на момичето да учи, седейки на масата в кухнята. Те изучаваха датския език, решавайки тестове от някаква образователен сайт, намерена в мрежата от Астрид, за което момичето беше особено благодарно. Сутринта имаха три урока и после обядваха това, което заедно сготвяха, последван от физически урок. Именно по време на урок по гимнастика, правейки упражненията, които Астрид сама бе измислила, за пръв път се разсмяха заедно: изглеждаха твърде смешно, когато тичаха на място и нелепо вдигаха коленете си нагоре. Това се случи в края на март и за първи път от много години Астрид се почувства щастлива. Тогава тя започна да нарича момичето Мули. За нея това беше най-хубавото име което знаеше.
Когато брат й идваше на посещение веднъж седмично — настроението в къщата се променяше. И Астрид, и Мули ставаха тъжни и мълчаливи, сякаш в къщата идваше палач. Брат й бе забелязал, че между тях се е създала близка връзка и няколко пъти устои скандал на Астрид, включително и по телефона, когато благодарение на камерите за видеонаблюдение бе разбрал каква свобода дава на момичето. Когато тримата вечеряха, по правило в мълчание, той често седеше с мрачно изражение и наблюдаваше как Мули разчиства масата след хранене, а Астрид внимателно следеше всяко негово движение. Той обаче не прояви никаква агресия към Мули. Удари я само веднъж — след като миналото лято момичето се опита да избяга, тичайки в гората, но се ограничи с шамар в лицето.
И се бе случило така. Времето се затопли и стана непоносимо да стоят затворени. Те пренесоха своите уроци, включително гимнастиката, на верандата в задната част на къщата, но един ден Мули я попита дали може да се разходи в гората. Астрид не виждаше опасност в това. Гората е голяма и рядко се срещаха хора там. Нещо повече, бяха толкова далеч от Дания, а и сега Мули не изглеждаше като преди — с късо подстригана коса и дрехи, в които изглеждаше повече като малко момче. Брат й любезно им позволи да се разхождат в гората и един ден Мули едва не избяга от Астрид. По време на разходката те видяха възрастна двойка пред себе си и както обикновено при такива случаи се обърнаха обратно към къщата, но Мули издърпа ръката си от Астрид и се опита да настигне непознатите. Докато се връщаше в къщата, на Астрид й се наложи да влачи крещящото момиче по земята, което беше записано от камерите за видеонаблюдение. Само няколко часа по-късно брат й пристигна и присъдата му беше следната: цял месец на Мули ще й е позволено да напуска килера, само за да се облекчи. След този период Астрид я изведе на терасата и я почерпи с най-големия сладолед, който можеше да купи в близкия магазин. Тя обясни, че момичето силно я разстроило, Мули поиска прошка, а Астрид прегърна крехкото момиче за раменете. Оттогава нещата между тях отново се подобриха, следваха точно ежедневието си, правеха уроци, гимнастика, а Астрид си мечтаеше, че това ще продължи и в бъдеще. Но тогава дойде есента и един ден брат й се появи с кестените си…
— Остани тук, Мули. Ще се върна скоро.
Семейството с велосипедите най-накрая отмина, и Астрид, с торбички в ръка, отваря вратата и излезе на чистия, студен въздух. Тя притичва в гаража и се опита да изчисли колко далеч могат да стигнат днес, ако тръгнат по-бързо от обикновено. Астрид нямаше време да измисли ясен план. Както и да е, брат й винаги се е занимавал с тия неща и сега трябва да действа сама. Само Мули да е с нея и всичко ще е наред. Тя знаеше, че се разбираха и отдавна бе престанала да мисли, че момичето има и друга къща, освен нейната собствена. Или може би е по-добре, че брат й отсъства, защото дълбоко в сърцето си изпитваше страх, че той ще направи нещо лошо с момичето, когато приключи тази история.
Това е последното нещо, за което Астрид си помисли, когато се обърна към колата, защото в този момент една ръка с черна ръкавица притисна устата й. Няколко мъже с черни маски на лицето и оръжия — войници, или не знаеше какви? — грубо я притиснаха към стената на гаража.
— Wie viele gibt es im Haus?[61]
— Das Mädchen, wo ist sie?![62]
— Anrworte![63]
„Войниците“ грабват торбите от ръцете на Астрид. Тя е толкова потресена, че не може да отговори. И чак когато висок мъж с рани по лицето и различен цвят очи се обръща към нея на датски, тя успява да промълви, да не й отнемат момичето.