Пробягах седемкилометровата си обиколка из хълмовете на Малибу, направих разтягане по алеята за коли, докато престана да се потя, после се прибрах, за да взема душ. Приготвих си миди с джинджифил и пресен лук, отворих бутилка вино, налях си една чаша и тръгнах към всекидневната с обяда си.
Тихо се лееше „Пасторална симфония“ на Бетовен. Очите ми обходиха стаята, плъзнаха се по книгите за изкуство, наредени по рафтовете, и се спряха върху протритите места в наскоро постлания килим, оставени от тежкия ми старовремски фотьойл. Опитах се да не гледам празното пространство, но волята ме бе напуснала, откакто преди три седмици Емили си отиде, отнасяйки и стола със себе си. Не бях я молил да си тръгне, но и двамата знаехме, че връзката ни е обречена на провал. Върнах се от снимки и я заварих да си прибира багажа, взимайки половината от вещите, които бяхме купили заедно. Следите от Емили не бяха първите. В този момент се зарекох, че ще бъдат последните.
Тя ме увери, че не се сърди на мен, яд я е на себе си — бе терапевт и открай време вярваше, че ще свие гнездо в трънките. Не я спрях, като започна да опява за многобройните ми грехове, при все че не бе за първи път: как поемам рискове на границата на самоунищожението, страдам от неизлекуван синдром на болка и загуба, страх от взаимност, неспособност за обвързване. Вече при вратата ми подаде ключовете от опосканата къща, посъветва ме да се вгледам в сънищата си и като капак завърши с теорията си, която наричаше „обсебеност от Джиневра де Бенчи1“.
Поисках прошка от Емили и бях искрен. Знаех, че не съм за нея — или за която и да е друга. Тя нежно ме докосна по бузата и възрази, че поема пълна отговорност за грешките си. Внимателно се заслушах в шума от стъпките й по покритата с плочи пътека, после вратата на колата й се отвори и затвори, двигателят изрева и замърка, когато тя потегли. След това до ушите ми долитаха единствено песента на чинката и тъжно отекващите думи, че съм нечия грешка.
Стъпих върху следите по килима и седнах по турски на пода между тях, отпускайки се върху новата синтетика, сломен от старата си скръб. Погледът ми се премести върху Леонардовия портрет на Джиневра де Бенчи — скъпата ми Джини — единственото момиче, към което бях успял да се привържа.
— Джини — промълвих аз. — Помогни ми.
Затворих очи и ги стиснах, масажирайки пулсиращите си слепоочия, докато сълзи се затъркаляха покрай носа ми и покапаха по устните ми. Соленият им вкус ме натъжи още повече. Понесох се назад във времето и се озовах в Националната галерия във Вашингтон, където баща ми бе уредник на отдела за ренесансово изкуство. Често се разхождах с родителите си из облицованата с дъб зала на Рембранд, която бе дело на Уайднър2.
Върху ламперията висяха невероятни съкровища, всяко платно бе взрив от усещания, запечатало завинаги най-съкровените чувства на автора, спасявайки художника от праха на годините и забравата. Там сред „Дамата с ветрилото от щраусови пера“, „Философа“, „Момичето с метлата“ и портрета на обичната му съпруга Саския се намираше и автопортрет на самия художник.
Стояхме там, нашите и аз, на метър от лицето на великия майстор — бледното му, осеяно с бръчки, по-тъжно от плачеща върба лице — баща ми сочеше с дългия си пръст към различни части на богато изрисуваното платно и ни обясняваше, че Рембранд е бил на петдесет и девет, когато го е нарисувал. Саския била починала и той загубил благоразположението на висшето общество, бил разорен и отчаян.
— Но виж шапката му — имаше обичай да казва баща ми. — Колко е изтънчена и мека, как черният цвят на плата съдържа и други нюанси.
Майка ми ме хващаше за ръката, винаги го правеше, когато стояхме пред автопортрета и през трите столетия до нас долиташе тъжен полъх. С мама не можехме да откъснем очи от очите на Рембранд; и двамата знаехме, че се вглеждаме в душата на стареца.
Вдигнах чашата си с вино.
— За болката, загубата… и разрухата — вдигнах тост към Рембранд и самия себе си и отпих глътка. — И за теб. — Кимнах към Джиневра де Бенчи, припомняйки си колко често се изплъзвах от родителите си, стъпките на високите ми обувки отекваха покрай туристите, скупчени един до друг като сардели, за да видя своята Джини.
Портретът й, единствената творба на Леонардо да Винчи в Съединените щати, бе най-голямата придобивка на баща ми като уредник на галерията. Бе я купил от принца на Лихтенщайн за пет милиона долара — за времето най-високата сума, изплатена за произведение на изкуството. За баща ми тя бе особено ценна. За мен притежаваше още по-голяма стойност; бе пленила любознателната ми душа дълго преди да докосна позлатената, покрита със стъкло рамка, предпазваща я от човешки досег. А когато най-после се докоснах до нея, Джини стана единственият ми доверен приятел.
1
Джиневра де Бенчи — италианска аристократка от XV век, чийто портрет, творба на Леонардо, се пази в Националната художествена галерия във Вашингтон. — Б.пр.
2
През 90-те години на XIX век милионери като Хенри Фрик, Андрю Мелън и Хари Уайднър закупуват художествени шедьоври и създават експозиции, съперничещи на колекциите на европейските галерии. — Б.пр.