В края на 1944 година, американският генерал Джозеф Стилуел имаше пред себе си в Китай едни съвсем истински японци, а не призраци като тези на сър Филип. Той се помъчи да създаде — а не да осуети — по-голямо единство в страната. Той желаеше да накара 500-те хиляди войници, с които Куоминтанга блокираше китайските комунисти — да се бият срещу Япония, за да й попречи да завземе нови територии. Той искаше още да осигури американско сътрудничество както с войските на комунистите, така и с тези на Чанг Кай-шек. Генералът, който обичаше Китай, беше уволнен за свое огорчение, в прибавка на което Куоминтангът пръсна версията, че той бил враг на китайците.
Китай остана разединен през цялата война, а американската помощ — едностранчива. Стилуел не успя да подвози американско оръжие и припаси в Северен Китай, за борба срещу японците, защото Чанг Кай-шек го възпираше. Той бе наречен интервенционист във вътрешните китайски работи, докато той искаше само Чанг Кай-шек да се намеси по-енергично въз войната срещу Япония.
След капитулацията на Япония, заместникът на Стилуел, генерал Уедемаер, подвози — с благословията на Чанг — американска войска в Северен Китай, а прехвърли и голяма част от войските на Чанг. Задружно с бившите куислинговски военни части и с японците, които още бяха въоръжени, тези Чангови войски охраняваха мостове, железници и градове срещу „незаконна окупация“ от страна на комунистическите войски, които се сражаваха сами в областта през цялата война. Комунистите отправиха обвинения за вмешателство в китайските работи и за подпалвачество на гражданска война. Те предупредиха Седмата американска флота, под командата на адмирал Барби, да се оттегли от една от техните брегови зони и обстрелваха влаковете пълни с екипирани от американците Чангови войници, които водеха със себе си за параван няколко американски офицери. Моряците обстрелваха за отмъщение едно село и мнозина китайци с право си спомниха за съдбата на чехското селце Лидице. Но сега вече Чанг Кай-шек беше герой на Америка. Той одобряваше станалото, а комунистите — които не одобрява — бяха представени като „врагове на чужденците“, особено на Куоминтанга.
Върху Китай са били нанасяни няколко вида удари от вън и — в противовес на това — са известни няколко вида „омраза към чужденците.“ От по-голяма полза ще е може би да изследваме как и кога чуждите държави са били настроени против Китай. Но тъй като мнозина днес на Запад се боят от „омразата към чужденците“ на една съвременна и независима Азия, и тъй като тази книга е предназначена за читателите на Запада, заслужава си да разгледаме проблема от тази гледна точка.
От време на време някои все още казват: „Китай не е държава, а географско понятие".1 Това е безсмислица, защото китайците са били обединени от общо правителство и култура по-дълго време, отколкото всяка друга днешна държава. В древността китайците така са се гордеяли с характерните си особености, че са смятали своята родина за целия цивилизован свят, като извън нея се намирали само „варвари.“ Имало е случаи, когато те не са били далече от истината.
От друга страна, старият феодален абсолютизъм е бил твърде различен от всяка съвременна политическа система. Официалното име на държавата никога не е било Китай, а това на царуващата династия. При царуването на Манчу, например, Китай се е наричал Та Чинг Ти Куо — което ще рече „Велика Чиста Империя“. Името Велика Чиста е било взето от императорския род Нурхачу, тъй като семействата, достигнали кралски ранг, не се задоволявали да останат в историята само с простите китайски имена Уанг или Чу. В своя разцвет Великата Чиста Империя включвала не само китайците, но и манджурците, монголците и тибетците, уйгурите от Синкианг, и номадските племена на Източен Сибир. Почти никой не знаел къде свършва империята, но корейците, бирманците, индокитайците и гурките в Непал (Индия) се числели между онези, които изпращали годишни данъци в Пекинг.
1
Японците си послужиха с тези думи през 1931 и 1937 година, за да оправдаят нашествието си в Китай като мисия за въдворяване на мир и ред. — Бележка на автора.