След тях идваха различните дервишки секти с поклащащите се хоругви и имената на почитаните от тях светци. Плющяха като шума на вятъра. Носеха ги шейхове в пищни одежди, които едва тътреха тлъстините си, ала все пак гледаха да не изостават. Уличните проповедници повтаряха стоте святи имена. На светлината на мангалите се виждаха и строгите брадати лица на групата от видни сановници, които носеха издути като балони книжни фенери. Когато се изравниха с нас и се разляха по улица „Татуиг“ в дълга пъстра вълна, успяхме да различим и отделните ордени на дервишите, които сякаш изникваха един по един от черните недра на мрака, за да излязат на светло — всеки в характерния си цвят. Напред крачеха чернокапите дервиши на Рифаи тарика50 — легендарните гълтачи на скорпиони. Отривистите им подлайвания говореха, че вече са изпаднали в религиозен транс. Очите им блуждаеха със замаян, невиждащ поглед. Някои от тях бяха промушили бузите си с шишове, други ближеха нажежени до червено ножове. Най-накрая пристъпваше величествената фигура на самия Абу Зейд с малката си свита от верни хора — всеки яхнал пони в златна сбруя и везан чул, с издуто от вятъра наметало и вдигнато за поздрав оръжие — също като пристигащи на турнир рицари. Пред тях се мъкнеше сбирщина от мъжки проститутки с напудрени лица и дълги разпуснати коси, които кудкудякаха като пилета в селски двор. Само музиката придаваше еднородност на тази пъстра, ала иначе сходна човешка маса; обединяваше я задъханият пулс на барабаните, пронизителното пищене на флейтите и стряскащият звън на чинелите. Хората се въртяха в кръг, напредваха, спираха; въртяха се, напредваха, спираха. Танцуващите редици приближиха гробницата на Скоби, прекрачиха прага на вечното му жилище, нахлуха като морски прилив, заляха площада, вдигнаха облаци от прах.
Когато хористите излязоха напред, за да припяват свещените текстове, шестима дервиши от обителта Мевлеви51 изскочиха в средата на сцената и се разгърнаха като ветрило в полукръг. Носеха лъскави бели роби, които стигаха чак до зелените им чехли, както и високи кафяви тумбести шапки. Бавно и грациозно започнаха да се въртят в кръг, обладани от музиката на пронизителни флейти. Въртенето ставаше все по-силно и по-силно, набираше скорост, а ръцете им, които до този момент притискаха към тялото си, се разтвориха, сякаш под напора на центробежната сила, разпериха се докрай, като дясната стоеше с дланта нагоре към небето, а лявата — с дланта надолу към земята. Главите и високите им кръгли шапки леко се накланяха като земната ос, а те не спираха да се въртят, като в бързината краката им сякаш не докосваха земята — красива имитация на вечното въртене на небесните тела. Продължаваха с все по-бясна скорост, докато очите се уморяваха да ги следят. Сетих се за стиховете на Джеляледдин Руми52, които Пърсуордън обичаше да цитира. В периферията се намираха дервишите рифаи, които бяха започнали представлението си от самонаранявания, така ужасни на вид и все пак като че съвсем безболезнени. Едно докосване с пръста на шейха щеше да изцери всички тези промушени с шиш бузи и гърди. Един дервиш си бе продупчил носа, друг се бе нанизал на кортик, който минаваше през гърлото му и влизаше в черепа. Ала основната групичка танцьори продължаваха да се въртят с отлетели в небесата умове.
— Я виж ти! — изсмя се Балтазар. — Тъкмо се чудех откъде ми е познато онова лице. Та това е самият Магзуб. Онзи, ей там отсреща. Навремето беше същинско страшилище, луд за двама. Всички мислят, че именно той открадна детето на Жюстин и го продаде в публичен дом. Погледни го само!
Видях ведро и в същото време отегчено от света лице: очите затворени, устните извити в лека усмивка; бавно завъртя стройното си тяло с полунасмешлива скромност, взе един наръч тръни, запали ги от близкия уличен мангал и ги пъхна в пазвата си, опря ги направо до голата плът, после продължи да се върти като пламнало дърво. След малко ги измъкна от ризата си и закачливо шибна с тях дервиша до себе си през лицето.
Нови танцьори се присъединиха към образувалото се хоро и малкият площад се изпълни с разкривените силуети на подскачащи дервиши. Откъм гробницата светиня долиташе монотонен напев, накъсван от внезапно извисилите глас виещи поклонници.
— Скоби няма да скучае тази вечер — подхвърли Балтазар непочтително. — Има да брои обрязванията там горе в мюсюлманското небе и да се ядосва.
Отдалеч се чу дрезгавият вой на корабната сирена и аз се сепнах. Трябваше да тръгвам.
51
Мевлеви — турски суфитски орден, по-известен под името братството на танцуващите дервиши. Орденът е основан от наследниците на Джеляледдин Руми (ок. 1273). — Б.пр.
52
Джеляледдин Руми — поет и един от най-великите мъдреци на Изтока от XIII в. Роден е през 1207 г. в град Балх на територията на днешен Афганистан, но живее в Коня, Анадола, Турция. — Б.пр.