— И това също — кимна Рубън.
Вратата на къщата се отвори и тримата едновременно се обърнаха.
— Охо, наистина си я бива! — възкликна Кейлъб, протегнал шия над рамото на Стоун.
Милтън и жената леко се целунаха и тя се насочи към колата си — жълто порше, паркирано на алеята.
— Питам се дали тази мадама има проблем с психическото разстройство на Милтън — загрижено рече Кейлъб.
Имаше предвид стотиците часове, които тримата приятели бяха пропилели в чакане да свърши с ритуалите си. Но те ги бяха приели като част от Милтън и през ум не им минаваше да роптаят. Всеки си имаше своите „особености“, а и Милтън правеше сериозни усилия да се пребори с разстройството си. Резултатът беше сравнително нормален живот след години медикаментозно лечение, консултации и периодично постъпване в болница. Е, имаше и кризи, по време на които той просто се заключваше, измиваше ръцете си и сядаше да брои, докато прогони стреса.
— Мисля, че тази няма да има подобен проблем — заяви Рубън и махна след младата жена, чиито токчета потракваха по алеята.
Секунда по-късно тя се спря пред колата си, почука по стъклото и изреди няколко числа, преди да отвори вратата. Повтори ритуала с броенето и преди да влезе, оглеждайки внимателно седалката. За шестте секунди, по време на които поршето набра сто километра в час, гумите му оставиха плътни черни следи по асфалта. После стигна пресечката, стоповете му светнаха за миг, след което изчезна. Воят на турбодвигателя накара Кейлъб да се намръщи.
— Къде се е запознал с нея, по дяволите? — попита той, заковал поглед върху все още димящите следи по асфалта. — Сигурно на някое автомобилно рали.
— Нищо подобно — поклати глава Рубън. — Срещнали са се в психиатрията, където се е лекувала и тя.
Милтън заключи входната врата, изпълни кратък ритуал и тръгна към тях с раница през рамо. Отвори задната врата и се настани до Рубън.
— Страхотна е — отбеляза приятелят му. — Как се казва?
— Честити1 — отвърна Милтън.
— Честити?! — зяпна Рубън. — Надявам се заради теб, че не се старае да оправдае името си.
Движението беше доста оживено и когато най-сетне се добраха до квартала на Патрик Джонсън, небето беше започнало да потъмнява.
Стоун следеше номерата на къщите, покрай които минаваха бавно.
— Малко след пресечката е, вляво — обяви след известно време той. — Кейлъб, най-добре паркирай още тук.
Кейлъб спря до тротоара и нервно погледна приятеля си.
— А сега какво?
— Ще чакаме. Искам да получим представа за обстановката, да видим кой влиза и кой излиза. — С тези думи Стоун измъкна бинокъла и го вдигна пред очите си. — Ако приемем, че онези събърбани отпред са на ФБР, къщата на Джонсън е третата вляво.
— Хубави барачки — промърмори Рубън, следвайки погледа му.
Междувременно Милтън беше включил лаптопа си.
— По новините съобщават, че в дома му е открит хероин. А остров Рузвелт е бил мястото на първата среща с годеницата му. Мислят, че се е самоубил там по романтични причини, защото не е могъл да понесе двойствения си живот.
— Като се замисли човек, всеки агент на НРЦ би трябвало да е проверен отвсякъде преди назначението му — каза Рубън. — Което означава, че лесно биха хванали всеки, който търгува с дрога.
— Вероятно отначало е бил чист, а после се е забъркал с дрогата — рече Милтън. — Спомнете си за Олдридж Еймс. Той също е имал голяма къща и е карал ягуар, но шефовете му в ЦРУ изобщо не са се сетили да го попитат откъде разполага с такива средства.
— Е, Джонсън е продавал дрога, а не държавни тайни — обади се Кейлъб. — И вероятно е бил пречукан от партньорите си в бизнеса. Това поне изглежда ясно.
— Онези двамата на острова приличаха ли ти на наркопласьори? — засече го Стоун.
— Не мога да кажа, защото никога не съм виждал жив наркопласьор — поклати глава Кейлъб.
— Аз пък съм виждал — рече Рубън. — И противно на общоприетото мнение те невинаги са млади чернокожи гангстери с деветмилиметрови патлаци, Оливър.
— Никога не съм твърдял подобно нещо — каза Стоун. — Но нека разгледаме фактите. Онези мъже го донесоха на мястото на първата му любовна среща, а това означава събиране на предварителна информация за личния му живот, освен ако не е бил от хората, които дрънкат наляво и надясно. Дойдоха с моторна лодка, която беше толкова тиха, че я чухме едва когато акостира. Подобна техника би била уместна за южноамериканските наркотрафиканти, на които се налага да прекосяват доста по-обширни водни пространства, но не и за столицата на САЩ, нали?