Амелия затвори каталога на "Птеродактил".
– Мистър Фикри, моля ви, кажете ми какво харесвате.
– Харесвам – повтори той някак разсеяно. – А защо да не ви кажа какво не харесвам? Не харесвам постмодернизма, постапокалиптичните сценарии, post mortem[10] разказвачи или магическия реализъм.
Рядко се поддавам на уж оригинални постановки в книгите, многопластови начала, картини там, където не би трябвало да ги има – общо взето, всякакви литературни номера. Намирам художествената литература за Холокоста или за която и да е друга световна трагедия за проява на лош вкус – само документалистика по темата, моля. Не харесвам миш-маш жанровете а ла детективски романи или литературни измишльотини. Литературата трябва да бъде литература, жанрът трябва да си е жанр, а смесицата на видовете рядко постига удовлетворителен ефект. Не харесвам детските книги, особено онези със сираци, и предпочитам да не задръствам рафтовете си с ърбън фентъзи. Не харесвам нищо над 400 страници и нищо под 150. Отвратен съм от книги на телевизионни звезди, написани от автори призраци, от книги със снимчици на знаменитости, от спортни мемоари, книги, съпътстващи филми, и такива, отнасящи се за популярни личности, и – предполагам, че тук няма да коментирате нищо – романи за вампири. Рядко поръчвам дебюти, чиклит, поезия или преводна литература. Бих предпочел да не зареждам и поредици, но нуждите на джоба ми ме принуждават да го правя. В случая не е необходимо да ми разказвате за "следващата голяма поредица", преди да се е изкачила до челото в списъка с бестселъри на "Ню Йорк Таймс" Но най-вече, мис Ломан, намирам жалките литературни мемоари на дребни стари мъже, чиито стари жени са умрели от рак, за абсолютно непоносими. Независимо колко добре са написани според търговския представител на издателството. Независимо колко екземпляра ще ми обещаете, че ще продам в Деня на майката.
Амелия се изчерви, въпреки че бе по-скоро ядосана, отколкото засегната. Беше съгласна с някои от казаните от Ей Джей неща, но маниерът му бе ненужно обиден. "Птеродактил Прес" и без това не продаваше и половината от тези заглавия. Вгледа се в мъжа пред себе си. Беше по-възрастен от нея, но не много, не повече от десет години. Беше прекалено млад, за да харесва толкова малко неща.
– Какво харесвате? – попита пак тя.
– Всичко останало – отвърна той. – Признавам и известна слабост, от време на време, към сборниците с къси разкази. Клиентите обаче изобщо не ги купуват.
В списъка на Амелия имаше само един сборник с разкази, дебют. Не го бе изчела целия и времето, с което разполагаше, подсказваше, че едва ли ще го довърши някога, но бе харесала първия разказ. Шестокласници от Америка и шестокласници от Индия участват в международна литературна програма. Разказът се водеше от името на момче с индийски произход, което постоянно подвеждаше съучениците си с погрешна информация за индийската култура. Амелия се прокашля, защото гърлото ѝ бе още пресъхнало.
– "Годината, в която Бомбай стана Мумбай". Мисля, че това специално ще ви хар...
– Не – отсече той.
– Още не съм ви казала за какво става дума.
– Просто не.
– Но защо?
– Ако бъдете честна със себе си, ще признаете, че ми казвате това, защото съм отчасти индиец и смятате, че ще проявя специален интерес към темата. Прав ли съм?
Амелия си представи как разбива античния компютър върху главата му.
– Казвам ви го, защото споделихте, че харесвате разкази! И това е единственият сборник в каталога ми. И за ваше сведение... – тук тя излъга – този сборник е просто великолепен, от първия до последния разказ. Въпреки че е дебют. И знаете ли какво? – изправи се Амелия. Виеше ѝ се свят. Може би бе прекалила с пиенето? Главата ѝ бумтеше бясно, сърцето ѝ също. – Харесвам дебюти. Харесва ми да откривам нещо ново. Това е част от причините, поради които се занимавам с тази работа. И, и... Искате ли мнението ми?
– Не съвсем – каза той. – На колко години сте, двайсет и пет?
– Мистър Фикри, имате прекрасна книжарница, но ако продължавате така... така... по този начин... – като малките деца и тя, когато бе притеснена, повтаряше думите си, – ако продължавате с това закостеняло мислене, скоро изобщо няма да има "Айлънд Букс".
Стовари "Късно разцъфване" заедно със зимния каталог на бюрото му. На излизане в коридора се спъна в разпилените по пода книги.
Следващият ферибот отплаваше чак след час, затова Амелия се разходи из градчето. Пред клона на "Банк ъф Америка" бе издигната паметна бронзова плоча в чест на Херман Мелвил, прекарал лятото тук, още когато сградата е била хотел "Алис". Градчето бе приятно място, но Амелия не мислеше, че скоро ще има причина да се върне.