Смяташе, че това не се отразява на работата и че успокоява нервите му.
Валентин погледна днешния си партньор — немец на име Макс, който мълчеше от сутринта и нямаше съществено значение за мисията. Когато се срещнаха преди няколко дни на един паркинг край железопътната гара в Брюксел, Коваленко направи опит да го въвлече в разговор за общия им шеф, Центъра. Но Макс не играеше. Той само вдигна ръка и каза, че ще му трябват няколко часа време да провери оборудването и че тайната им квартира трябва да има гараж с многобройни електрически контакти по стените.
Руснакът усещаше недоверието на немеца — изглежда, Макс смяташе, че Валентин ще докладва на Центъра какво са си говорили за него.
Валентин реши, че Центъра поддържа сигурността в организацията чрез взаимно недоверие.
Съвсем както бившия му работодател, СВР.
Руснакът надуши миризмата на чесън от входа на „Стела д’Италия” и от стомаха му се чу куркане.
Положи всички усилия да не мисли за това, но се надяваше адски много целта му да приключи обяда скоро и да се върне в кабинета си.
Сякаш по сигнал, в този момент един безупречно облечен мъж в костюм на тънки сини райета и с тъмночервени обувки излезе от входа на ресторанта, ръкува се с други двама мъже, които излязоха заедно с него, и тръгна в южна посока.
Валентин каза:
— Това е той. Ще се върне пеша. Да го направим сега.
— Готов съм — отвърна Макс с типичната си лаконичност.
Коваленко бързо изпълзя край Макс и се насочи към седалката на шофьора, а електрониката около него бръмчеше и загряваше неподвижния въздух. Наложи се за част от прехода да се притиска към стената, защото един метален прът стърчеше до тавана на колата. В него имаше кабели, които водеха до малка антена над покрива, която Макс можеше да насочва във всяка посока.
Валентин се добра до волана и се зае да следва целта си на известно разстояние по улицата, като зави бавно и пое наляво по „Шосе дьо Лувен”.
Коваленко знаеше, че онзи мъж е помощник-секретар по публична дипломация на Североатлантическия съюз, или НАТО. Канадецът, на петдесет и пет години, по никакъв начин не можеше да е трудна цел.
Макар и служител на НАТО, мъжът нямаше военна стойка. Той беше дипломат, костюмар, политически служител.
И въпреки че Валентин не знаеше това, помощник-секретарят щеше да се превърне в човека за достъп на Центъра до сигурната компютърна мрежа на НАТО.
Коваленко не разбираше технологията в микробуса — по това работеше Макс. Но знаеше, че малката антена на покрива може да определи и получи радиосигнали от мобилен телефон или, по-конкретно, от един чип в мобилния телефон, който извършва криптиращи изчисления и осигурява уреда. Улавяйки изтеклите сигнали, първоначално получавани като поредица пикове и спадове на радиовълните, и след това превръщайки ги с компютъра в микробуса в единиците и нулите, които съставляват електронния сигнал, можеше да разбере какъв е кодиращият ключ на телефона.
Докато следваха помощник-секретаря, Коваленко забеляза, че мъжът вади телефона от джоба на сакото си и се обажда.
— Макс. Онзи говори.
— Ja[2].
Докато караше, Коваленко слушаше как Макс натиска бутони и пише по клавиатурата.
— Още колко остава? — запита на висок глас той.
— Малко.
Руснакът се стараеше да остане достатъчно близо до целта, за да може антената да хваща сигнала, и достатъчно назад, та ако целта погледне бързо през рамо, да не се стресне от присъствието на бавен и зловещ на вид бежов микробус от дясната му страна.
Помощник-секретарят приключи с обаждането и прибра телефона в джоба си.
— Успя ли?
— Да.
Валентин зави надясно на следващата пряка и се махна от квартала.
Паркираха пред железопътната гара и Коваленко се премести отзад, за да наблюдава работата на техника.
Руснакът знаеше, че телефонът работи със сложен криптографски алгоритъм, наречен RSA. Макар и добър, този алгоритъм не беше нов и можеше лесно да се разбие с инструментите на разположение на техника.
След като германецът се сдоби с ключа, програмата показа съобщение, че може да праща лъжлива информация на телефона. С няколко щраквания отвори интернет страницата на сигурната мрежа на командването на НАТО в Брюксел, след което изпрати криптиращата информация, взета от човека от Отдела за публична дипломация.