Жерав седна на бюрото на Кен и отвори личната му електронна поща. Започна ново съобщение, след това добави всички в списъка за контакти, което значеше, че съобщението ще стигне до повече от хиляда души. После Жерав бръкна в якето си и извади малък бележник, на който имаше писмо на английски език. Преписа го в съобщението, като заради ръкавиците се справяше съвсем бавно.
Семейство, приятели и колеги,
Обичам всички ви, но не мога да продължавам. Животът
ми е провал. Нашата фирма е лъжа. Аз ще унищожа всичко.
Ще убия всички. Нямам друга възможност.
Съжалявам.
Желая ви мир. Кен
Жерав не натисна бутона за изпращане на пощата, а се обади по радиостанцията. Пак каза на мандарин:
— Десет минути.
Стана и прекрачи тялото на Фармър, за да тръгне към мазето, където тримата от екипа му започваха да подреждат дузина собственоръчно направени експлозиви по сървърите. Поставяха ги внимателно до твърдите дискове и платките памет, за да не остане никакъв цифров запис.
Очистването на дисковете щеше да отнеме часове, а Жерав нямаше толкова време, затова му заповядаха да използва по-кинетичен подход за тази задача.
След седем минути приключиха. Жерав и Чайка се върнаха в лабораторията, където Жерав подаде пистолета си на Чайка и се наведе над клавиатурата на Фармър, за да натисне с мишката бутона за изпращане на обезпокоителното съобщение до 1130 получатели.
Жерав прибра бележника с писмото в джоба си и погледна тялото на Кен Фармър. Чайка сложи пистолета в дясната ръка на мъртвеца.
В джоба на Фармър се озоваха още няколко пълнителя и след минутка четиримата мъже напуснаха лабораторията. Един от екипа включи бушоните в мазето, след което всички се насочиха навън през кухнята към чакащия ги „Форд Експлорър”.
Другите четирима, които охраняваха входовете, вече ги чакаха в колата.
Потеглиха бавно и спокойно, тринадесет минути след влизането в имота. Четири минути след като завиха по магистралата от улица „Рейвънсуд”, небето зад тях се озари от мощна експлозия.
ШЕСТНАДЕСЕТ
Джак Райън-младши замина с черното си БМВ 335i във Вашингтон за сутрешната си обиколка около Нешънъл Мол[1]. Мелани дойде с него — прекарала беше нощта в дома му. Двамата носеха екипи за джогинг и маратонки, като Мелани имаше на кръста си чанта с бутилка вода, ключове и портфейл, както и други дреболии. Подаваха си една термочаша, от която пиеха кафе за малко повече енергия преди бягането.
Райън спря колата на паркинга северно от басейна пред Капитолийския хълм, където двамата довършиха кафето си, заслушани в предаването „Седмично издание” на радио Ен Пи Ар. Съобщиха накратко за убийство и самоубийство с пет жертви, извършено предишната сутрин в софтуерна фирма в Менло парк, Калифорния.
Нито Джак, нито Мелани имаха какво да кажат за случая.
След новините двамата излязоха от колата и тръгнаха към басейна, при който няколко минути загряваха, отпиваха вода и гледаха изгрева на слънцето над сградата на хълма, както и другите като тях, които тичаха в различни посоки.
Не след дълго потеглиха в западна посока. Въпреки отличната форма и на двамата Мелани беше по-добрият атлет във всяко отношение. Започнала беше да тренира футбол като тийнейджър, още когато баща й, полковник от Военновъздушните сили, замина за Египет, и след като я приеха с пълна стипендия в Американския университет, тя играеше в отбора като силен и надежден защитник и стана капитан през последната година.
Продължаваше да се поддържа и през двете години след колежа чрез тичане и многобройни часове на яростни тренировки във фитнес залата.
Джак свикна да тича няколко километра две-три сутрини през седмицата, което му помагаше да не изостава от Мелани, но след петия километър обикновено започваше да се задъхва. Когато минаха край института „Смитсониън”, той си наложи да не я моли да забави малко, защото не можеше да си признае, че едва се справя.
Забеляза как след шестия километър тя няколко пъти го погледна и знаеше, че лицето му издава колко е напрегната всяка част на тялото му, но продължи напред.
Тя каза спокойно:
— Да спрем ли?
— Защо? — запита той, като едва си поемаше дъх.
— Джак, ако искаш малко да забавя, само ми кажи…
— Добре съм. Ще се надбягваме ли до финала? — отговори той, като ускори малко и я изпревари.
Мелани се разсмя.
— Не, благодаря — каза тя. — Това темпо ми е добре.
1
Националната алея — комплекс от паметници и музеи в историческия център на Вашингтон. — Бел. прев.