Компания млади момчета, вероятно спортисти, ако се съдеше по якетата с надписи, седяха на бара и флиртуваха с нея. Изглежда вниманието й харесваше, но тя продължаваше да работи.
Едно от местата в края на бара беше свободно. Доусън седна и се пресегна към купата с ядки. Белеше ги и ядеше, като направи цяла купчина от черупки пред себе си.
— Здрасти! — поздрави го Бриджит след няколко минути. Кожата й искреше от забързаната работа. Усмивката й беше почти наелектризираща.
— Здрасти! — отвърна Доусън и се усмихна. — Май прекаляваш с работата. — Опитваше се да имитира бостънското наречие.
Бриджит вдигна палец над рамото си, сочейки един нисък набит мъж към четирийсетте. Имаше бицепси като на Попай Моряка.
— Кажи го на шефа ми — рече тя.
— Истински робовладелец?
Бриджит кимна, после попита:
— Какво да бъде?
— „Сам Адамс“2.
— Искаш ли чаша?
Доусън махна с ръка.
Бриджит бръкна под бара и извади една бутилка бира. Сложи я отгоре, отвори я, после я постави върху салфетка пред Доусън. Той плъзна една двайсетдоларова банкнота и каза:
— Задръж рестото.
Кухнята и складът бяха точно зад бара. При толкова народ Бриджит сигурно скоро щеше да иде там да зареди.
Оказа се прав.
Тя тръгна към склада и той я последва по късия коридор. Кухнята беше вдясно, а складът — вляво. Тоалетната и задният вход бяха в дъното.
Бриджит влезе в склада и запали лампата. Взе огромен пакет салфетки и два плика с небелени фъстъци. Когато се обърна, Доусън й препречи пътя.
Първоначално тя опита да се усмихне. Момичетата на нейната възраст винаги го правеха. Но бързо схвана, че номерът няма да мине.
— Нямаш право да влизаш тук.
Доусън запази безизразното си изражение.
— Знаеш ли къде е сестра ти?
Това я сепна, но тя бързо се овладя.
— Нямам сестра. Имам двама братя.
— Нямаш никакви братя — отвърна Доусън. — Имаш една сестра. Клийна Маккена.
— Излезте оттук. — Бриджит пристъпи напред, сякаш се канеше да го избута от пътя си. Но той не помръдна и тя спря точно преди да го докосне. Цялата й смелост се беше изпарила.
— Знам къде е сестра ти — рече Доусън безстрастно. — Но нямам начин да се свържа с нея.
— Ако не си тръгнеш, ще викам.
Доусън я зашлеви през лицето, тя политна назад и изпусна пакетите.
— Млъкни и слушай. Извикаш ли, повече няма да видиш сестра си. Обещавам ти го. — Той дръпна якето си достатъчно, за да й покаже пистолета в кобура на хълбока.
Бриджит се хвана за главата. Сълзи се стичаха по бузите й. Цялата трепереше от страх.
— Знам, че имаш начин да се свържеш със сестра си, когато е извън града — продължи Доусън. — Само кимни. Ако ме изиграеш, ще те пратя в болница.
Тя уплашено затвори очи и кимна.
— Добре. — Доусън бръкна в джоба на ризата си и извади визитна картичка, на която имаше изписан на ръка телефонен номер. — Искам да й се обадиш веднага.
Разтреперана, Бриджит изтри кръвта от лицето си и кимна.
Доусън се усмихна, за да я успокои.
— Ако я няма, остави й съобщение. Искам да ми се обади на този номер. — Закрепи визитката върху кашона с бутилирана бира. — Предай й, че ако не ми се обади до два часа, няма да те види повече.
Бриджит трепереше и плачеше, но кимна, че е разбрала.
— Хей, Бриджит — обади се един плътен глас. — Защо се бавиш толкова? На келешчетата им свършиха ядките и почнаха да буйстват.
Мъжът с мускулите на Попай Моряка зави зад ъгъла и видя Доусън и Бриджит.
— Хей, какво става тук? — попита той.
Доусън го удари с два пръста в гърлото, после извади пистолета си и го повали на земята с три удара. Мъжът не можа дори да извика.
Задъхан от усилието, Доусън изтри кръвта от лицето си и се обърна отново към Бриджит. Тя най-сетне успя да извика:
— Помощ! Някой да помогне!
Доусън й се ухили, свали предпазителя на пистолета и го вдигна към главата й.
— Не биваше да го правиш.