— Да?
— Багажът вече е в стаята ви.
— Така ли. Кой го донесе?
Жената сви рамене и погледна компютъра си.
— Няма го в компютъра. Пише само, че е донесен вчера следобед.
Лурдс й благодари и се качи в асансьора. „Ако имаш акъл в главата — мислеше си той, — ще вземеш едно такси до летището и ще се качиш на първия самолет за Бостън“.
Но знаеше, че няма да го направи. Тайната на книгата го зовеше.
Поколеба се пред вратата на стаята с електронната карта в ръка. Побиха го тръпки и стомахът му се сви. Наистина не беше подготвен за подобно нещо.
Въпреки усилията си да открие изгубената Атлантида и всички опасности, на които се беше натъкнал тогава, нито физически, нито духовно беше подготвен за частта със стрелбата и боя. Предпочиташе да чете за тях в любимите си трилъри. Беше съвсем обикновен човек.
Ръцете му трепереха толкова силно, че три пъти опита да пъхне картата в четящото устройство. Ключалката изщрака и лампичката светна в зелено, което означаваше, че вратата е отворена.
Лурдс влезе бавно и предпазливо в стаята, като се ослушваше и за най-малкия шум. Видя багажа си до краката на голямото легло, което го подмами в тъмната спалня. Свали раницата и я остави на бюрото.
Над него имаше огледало и когато запали лампата, за да огледа пораженията върху лицето си, Лурдс видя отражението на мъж, седнал на стол до леглото.
Лурдс се завъртя и хукна към вратата, като грабна раницата си. Преди да стигне до нея обаче, тя се отвори и един огромен мъж застана на прага. Здравенякът влезе в стаята и Лурдс отстъпи назад.
— А, професор Лурдс, предполагам. — Мъжът в стола до леглото се усмихна извинително. — Моля да ми простите. Това казал Стенли на Ливингстън, когато го открил.3
Лурдс замръзна на място. Стаята беше на четвъртия етаж. Дори да успееше да разбие закаленото стъкло на прозореца, нямаше да оцелее след падането.
— Разбрах намека — промълви той.
Мъжът се усмихна.
— Знаех си, че ще го разберете. В моя занаят не ми се случва често да разговарям с толкова образовани хора.
— Може би трябва да ми кажете какъв е занаятът ви. Освен че нахлувате с взлом в хотелски стаи.
— О, не съм нахлул с взлом, професоре. Имах покана. — Мъжът бръкна под сакото си и бързото движение разкри пистолет, затъкнат в кобур под мишницата му. — Разполагам със съдебен документ, който ми позволява да вляза. Предполагам, че турският ви е добър?
— Турският ми е фантастичен. — Лурдс взе документа, който мъжът му подаде.
— Уверявам ви, професоре, че всичко е наред.
— Полицай ли сте?
Мъжът разпери ръце и се усмихна.
— Всъщност следовател. Следовател Дълък Ерзос на вашите услуги. — Той леко наклони глава. — Ваш почитател. Харесвам много книгата ви за Атлантида и някои от останалите ви аналитични трудове. А съпругата ми продължава да сипе възхвали за „Будоарни занимания“.
— Според моите издатели феновете никога не са достатъчно. — Лурдс му върна документа. — Предполагам, че не сте дошли за автограф. Последният, който дадох, ми навлече доста ядове.
— В даден момент бих се радвал изключително много на автограф — отвърна Ерзос. — Жалко, че моментът не е такъв.
— Какво желаете, детектив Ерзос?
— Само малко от времето ви, професоре.
— Предполагам, че нямам избор?
— Разбира се, че имате избор — усмихна се Ерзос. — Можете да дойдете доброволно или да ви арестуваме и, да ви изведем оттук с белезници.
— Предполагам, че и дума не може да става за душ.
— Моите най-искрени извинения, но началникът ми нареди да ви заведа в мига, в който се появите.
Лурдс въздъхна.
— Сигурен съм.
— Вчера сутринта загинаха хора, професоре. Винаги има разследване при подобни случаи. — Ерзос се изправи и изискано прибра маншетите на ризата си. — Да вървим!
Без да каже нито дума, Лурдс нахлупи шапката на главата си, отново нарами раницата и пое след здравеняка.
9.
Търговски център „Оливиум“
Квартал Зейтин бурну
Истанбул, Турция
17 март 2010
Когато трябва да изчезнеш, най-доброто място да го направиш, е сред тълпата.
Бащата на Клийна я беше научил на това, когато тя беше на дванайсет и започна да разнася оръжия по улиците, за да ги продава. Това беше отдавна, когато Райън Маккена работеше колкото да си изкара хляба по улиците на Комбат Зоун в Бостън. По онова време продаваше оръжията на парче и Клийна често ги разнасяше вместо него.
3
Препратка към прочутата реплика на Хенри Морган Стенли, когато открил изчезналия в Африка изследовател и мисионер Дейвид Ливингстън (1813–1873 г.) — „Доктор Ливингстън, предполагам?“. — Б.ред.