17 март 2010
— Изненадан съм, че не знаеш къде е полицейското управление. — Севки се беше настанил в удобния стол пред бюрото с шестте компютърни монитора. Пръстите му чаткаха по клавиатурата с лекота. Изображенията на мониторите се редуваха с удивителна точност Клийна не знаеше как се справя с всичко, но знаеше, че успява.
— Станало ми е навик никога да не ме арестуват. — Тя се беше излегнала на дивана като у дома си. Когато беше в Истанбул, двамата със Севки прекарваха доста време заедно — като приятели и любовници. Никой от тях не можеше да си позволи да допусне някого за постоянно в живота си. И никой от тях не желаеше да напусне света си, за да заживеят заедно. Въпреки че приятелството и допълнителните екстри бяха приятни, и двамата предпочитаха да са независими.
Севки присви рамене.
— Не е чак толкова зле да те арестуват.
— Ще ти повярвам.
— Виж, когато те задържат за по-дълго, нещата не са толкова забавни.
— Опитвам се да не слагам думите „затвор“ и „забавление“ в едно изречение.
Апартаментът представляваше странна смесица. Всичко в кухнята беше идеално подредено. Севки обичаше да готви и това беше едно от нещата, които Клийна харесваше у него. Ъгълът с компютрите беше безупречен, спретнат и внимателно подреден.
На едната стена имаше лавици пълни с кашони с американски комикси и рисувани романи. Всеки кашон беше внимателно надписан. Плакати на оскъдно облечени жени с магически мечове в ръце и нереално големи пистолети покриваха стените. Клийна позна Лара Крофт и Жената чудо, но останалите не й говореха нищо. Имаше дори извънземни, но несъмнено бяха жени.
— Яла ли си? — попита той.
— Умирам от глад — призна тя.
— В хладилника има арабасъ чорба.4
— Звучи много вкусно. — Клийна стана от дивана. — Ти искаш ли?
— Да, ако обичаш.
— Има ли достатъчно за двамата.
Севки се извърна и й се ухили.
— Да, дори и когато един от двамата си ти. Пекох и екмек5 преди два дни. Затопли го във фурната…
— Знам какво да правя — прекъсна го Клийна. — Не съм чак толкова безпомощна.
— Права си. Точно безпомощна не си.
Приятно топло чувство се разля по цялото й тяло, когато се зае да приготвя простото ядене. Беше добре да е отново в кухнята, да домакинства с някой, който знае всичките й тайни. Намери чорбата, изля я в тенджера и я затопли на печката. Разви малките самуни екмек и ги сложи в тава във фурната. След минути апетитен аромат на пилешка чорба и хляб се понесе из апартамента.
Тя взе две големи паници от полиците, напълни ги със супа и наряза хляба на хапки. Сложи по няколко във всяка паница и добави парчета датско сирене „Хавърти“.
Подаде на Севки едната паница и се върна на дивана. Докато се хранеше, гледаше над рамото му към мониторите. Супата беше хубава, достатъчно лютива от червения пипер, а квасът на екмека допълваше вкуса.
— Според това, което откривам тук — рече Севки, — твоят професор Лурдс…
— Той не е „моят професор Лурдс“.
Севки я погледна и се усмихна.
— Докоснах оголен нерв, а?
— Този човек е идиот. Заради него за малко да ни убият и двамата. На няколко пъти.
— Както и да е, пристигнал е в Истанбул, за да изнесе серия лекции пред студентите на негов колега.
— Какъв колега? — Клийна духаше чорбата си, за да изстине, после натопи парче хляб в нея и го изяде.
Севки затрака по клавишите с мълниеносна бързина.
— Преподавател от Истанбулския университет.
— Как се казва?
— Професор Олимпия Аднан. — Севки отвори снимката й от университета на един от мониторите.
Жената беше с тъмна коса, късо подстригана, тъмни очи и гладка матова кожа. Клийна реши, че гони четирийсет, но всъщност изглеждаше прекалено хубава за университетски преподавател. Носеше правоъгълни очила.
— Много е готина — обади се Севки.
— Ако си падаш по по-стари жени — отвърна Клийна.
— Да бе! — Севки насочи вниманието си към супата. — Щеше да ми е от полза, ако знаех какво търся.
— Искам всичко, което можеш да намериш за професора, и какво прави тук. Освен това, което дават по новините.
— Значи трябва да чета мисли, така ли?
— Мисли извън рамката, Севки. Искам да използваш гениалните си способности.