Причината за толкова мощния акцент върху негативното в сътворения от него „документ“ е една: че то съществува. Че то е същност на света, от който идва той като един от случайно оцелелите — и като един от малцината, които имат моралния кураж да помнят и да припомнят. Бил е убеден, че след Колима литературата просто не може да остане същата, не може да смайва с въображение и да забавлява с измислици. Животът се е оказал много по-обширен и дълбок и от най-могъщото въображение, и от най-абсурдните измислици: него е искал да покаже той, да го постави в центъра, да ни застави да застанем лице в лице с неговите омерзителни реалности и нравствени дилеми — а не да прави литература. Така, както след преживяното във фашистките концлагери Паул Целан подлага на радикална ревизия немския език, неговите смисли и контексти, така и Варлам Шаламов поставя на свирепо изпитание ценностите на руската литература — а и ценностите на самата цивилизация: как ще издържат те пред това, което е преживял той и още милиони като него, оставили костите си в Колима: ще оцелеят ли тези ценности, съвместими ли са изобщо с настоящето — и как въпреки тях се е стигнало до сталинския ад, а в по-широк контекст: до месомелачката на двете световни войни, до атомната бомба в Хирошима? Развил ли се е изобщо човекът или XX век ни доказва, че си е останал в пещерното си мислене и светоусещане или дори — както не един и два разказа на Шаламов подсказват — дори по-нисш, по-низък от животните?
Тези въпроси се съдържат в цялостния подтекст на „Колимски разкази“, но твърде рядко биват поставени пряко и публицистично. И тук е още една от неговите разлики със Солженицин: Шаламов остава чужд не само на литературните традиции, но и на публицистичния патос — на преките обвинения срещу комунистическата власт, формулирани върху базата на набирани търпеливо документални казуси — метод, който е използван с такъв успех в „Архипелагът ГУЛАГ“1. Да се пише на базата на чуждия опит, а не на базата на лично преживяното, е нещо органично неприемливо за него — дотолкова, че категорично отклонява поканата на Солженицин да предостави своите спомени за написването на Архипелага. Шаламов наистина не обвинява и не проповядва, той дори не пише текстове в литературния смисъл на думата — той въвлича. Поставя читателя без предупреждение пред една немислима и нетърпима реалност — и го оставя сам да направи своите изводи.
Този отказ от пряка авторова оценка дори при най-драстичните аспекти на описваната от него реалност е в някаква степен не само чужд, но и неприемлив за създаваната от Солженицин и близките до него дисидентски активисти традиция: те не могат да разберат как и най-вече защо един човек, преживял целия набор от лагерните унижения и страдания, при това в най-драстичната им форма, отказва да формулира своите преживявания като пряко обвинение срещу режима. Няма по-несправедливи думи по негов адрес от тези на Солженицин в спомените му, публикувани в „Новый мир“ през 1999 г. — когато Шаламов е вече отдавна покойник и не може да му отговори: „Никога и никъде, нито с перо, нито устно не е изразил разрива си със съветската система, не е отправил дори и един упрек, цялата му епопея за ГУЛАГ е проведена единствено в метафизически план.“
Цялата епопея на Шаламов е проведена не толкова в метафизически, колкото в екзистенциален план — и това съвсем не е недостатък; всъщност тъкмо тази вътрешна перспектива често липсва в текстовете на Солженицин. Казаното от него обаче е просто нечестно — Шаламов жертва и без това крехките възможности да види текстовете си отпечатани тъкмо заради изострената, свръхнапрегната воля да покаже ГУЛАГ такъв, какъвто е — и какъвто го е видял и усетил. Прави го, без да допусне каквито и да било компромиси — включително и с читателските очаквания. Той е съзнавал много ясно какво прави — и сред твърде редките му самооопределения ще срещнем и следното: че всеки негов разказ е шамар върху лицето на безчовечния режим. Неговият метод обаче е различен — не публицистичните обобщения, а самите дела на убийците и в още по-голяма степен — обезчовечаването на техните жертви, самото безпристрастно оголване на лагерния свят са неговият удар върху лицето на режима — и литературните ментори достатъчно добре са разбирали това, след като не са допуснали и един ред от тези разкази да бъде публикуван.
Болката е неговата творческа територия, разголването на нетърпимото и античовешкото е неговото оръжие. При това е оръжие, което наранява и самия него. Близките му си спомнят как той в буквалния смисъл на думата е крещял, стенел и плачел със сълзи, докато е пишел своите разкази. Нетърпимостта на тази болка е разбираема — тя е единственото послание, което може да бъде съхранено и пренесено от човек като него — към нас, неговите читатели. Той не е бил просто един от преживелите духовния мраз на Колима — той е бил „доходяга“ — както в лагерите наричат умиращите (от „доходять“ — според едни дохождащи до гибелта, а според други — иронично — до „светлото бъдеще“). Преживял е самата смърт, в цялата й лагерна мизерия и нелепост, усетил е ледения й дъх — и е извлечен от водите на Лета благодарение на съвършено случайните лекарски усилия, по силата на някаква ирационална прищявка на съдбата.
1
Изключение прави „Очерци за престъпния свят“ — една от шестте книги в цикъла „Колимски разкази“, която по същество представлява мащабно социологическо и психологическо изследване на престъпния контингент в сталинските концлагери. В това издание не включваме текстове от тази книга, тъй като тя е почти изцяло преведена в „Колимски разкази“, изд. „Факел“, С, 1994, т. II.