В известен смисъл дори това „Варлам Шаламов умря“ на Солженицин, изречено приживе, съдържа и известна истина: след преживяното в лагерния ад човек наистина умира — не във физическия, а именно в метафизическия смисъл на думата. Излиза от лагера като призрак, който никой не иска да види и комуто всеки обръща гръб — който дълго блуждае край залостените порти на човешката общност, без да може да разбере докрай смисъла на нормалния живот — и без да може да се адаптира към него.
Шаламов е съзнавал това — и е предполагал дори нещо по-лошо: че спасилото се полусъщество е вече неспособно да изрази адекватно целия ужас на преживяното, неспособно е да предаде това битие с дълбочината на съдържащото се в него обезчовечаване, с цялата му извънмерна трагика. Това е и посланието на дългия разказ „Ръкавица“, в който ръкавицата е всъщност смъкнатата кожа от ръката на болния от пелагра доходяга. Според Шаламов само ръката, обвита в тази „ръкавица“, е способна да опише трагичните лабиринти на лагерната одисея; тя обаче е неспособна да го направи, тъй като вдървените около дръжката на лопатата пръсти не могат да държат молив — и със свлечената кожа, останала в музея на вечните ледове на Колима, е зачеркната тази възможност — всичко написано по-сетне е само сянка, само отблясък от тогавашното страдание.
За него всъщност е важно не това, което може да напише неговата сегашна ръка — години след спасението, за което той дори не е сигурен било ли е спасение или не — за него е важна именно тази ръкавица, свлечената някога кожа от същата тази ръка, кожата на неговия дактилоскопичен двойник. Тя — именно и само тя — остава след всичко преживяно — като символ и знак за онези негови измерения, за които е беден човешкият език, за които няма дума — и няма памет, която би могла да ги понесе. „Тези ръкавици живеят в музейния лед, те са свидетелство, документ, експонат на фантастичния реализъм на тогавашната ми действителност“ — пише Шаламов. Тя — тази ръкавица от човешка кожа — единствено и само тя може да свидетелства за това време, защото:
Имам доверие на протоколните записки, тъй като аз самият съм фактограф по професия, фактотърсач съм, но какво да правим, като няма такива записки. Няма лични досиета, няма архиви, няма истории на болестта…
Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинката2 сега е плъзнала върбовката иван-чай — огненият плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.
Имало ли ни е?
Този въпрос е всъщност най-чудовищния в неговата проза: били ли сме ние? Било ли е цялото това страдание? Кой може да знае, кой може да свидетелства? Та неговите мащаби са тъй непосилни, че паметта на спасените не може да го предаде — може не Шаламов, а неговият двойник, носителят на тези „рицарска“ ръкавица, хвърлена в Колимските ледове през 1943 г. Той обаче също не би могъл, защото доходягата няма памет, воля и възможност за подобно начинание, а оцелелият, преминалият отвъд негов призрак пък няма право да го направи — защото: „Нима кожата, която е пораснала, новата кожа с костните мускули, има право да пише? Ако ще пише, нека поне го прави със същите думи, които би могла да наниже онази колимска ръкавица — ръкавицата на бачкатора, мазолестата му длан, протъркана до кръв от железния лост, с пръсти, огънати по дръжката на лопатата. Онази ръкавица със сигурност не би написала този разказ. Онези пръсти не могат да се изпънат, за да хванат перото и да напишат за себе си.“
И все пак: били ли сме — или не? Имало ли е спасение — или не? Може ли човешката същност да понесе толкова страдание — и да се съхрани? Може ли спокойно да си дишаме въздуха, след като е била Колима — и след като тази Колима е обречена от нас, на колкото и невинни да се преструваме, на мълчание и забрава?
2
Местност в Магаданска област, в която са извършвани масови разстрели на лагерници. — Б.пр.