Това са големите, страшните въпроси в прозата на Варлам Шаламов. Затова е писал той — плачейки и стенейки — десетилетия след като Колима е смъкнала кожата от ръцете му. Писал е без шансове и без надежда — заради тези, които са оставили костите си в ГУЛАГ — и за тези, които се опитват да го забравят. Затова е и толкова подразнен от публикуването на неговите разкази на Запад — то няма значение за него, той вижда своята мисия на писател единствено в страната на мрака, в безбрежната духовна Колима — въпреки безнадеждността, въпреки липсата на разбиране. И той отстоява мисията си така, като героят от „Последният бой на майор Пугачов“ отстоява достойнството си на свободен човек — той знае, че бунтът му е безнадежден — и знае, че ще умре. Но предпочита да умре свободен и с оръжие в ръка, вместо да издъхне на някой смрадлив нар, със смазани от ботушите на бригадирите кокали.
„Аз съм „пътник“3, кадрови инвалид от болничния жизнен път, когото лекарите спасиха, дори изтръгнаха от лапите на смъртта — пише Шаламов. — Но не виждам какви блага би могло да донесе моето безсмъртие нито на мен, нито на държавата. Нашите понятия си промениха мащабите, пресякоха границите на доброто и злото. Спасението може да бъде благо, но може и да не бъде: и досега не съм решил за себе си този въпрос.“ В същото време екзистенциалният модел на неговото оцеляване е създаден от една воля: че трябва да оживее, за да има кой да помни и припомня. Нищо не го е ужасявало толкова, колкото човешката склонност да се забрави преживяното: за него това е престъпление, е предателство към тези, които са оставили костите си в Колима, към героите от неговия мартиролог, описани с толкова съпричастност и болка във „Всички умряха“.
Бил е съвсем наясно със своята мисия — въпреки всички съмнения за това възможно ли е тя да бъде осъществена — и е вярвал в нейния смисъл — в необходимостта да бъде записана и препредадена тази памет. Тук не става въпрос за чисто демаскиращите аспекти на този смисъл. Шаламов е имал ясното съзнание за остротата на своята проза, разрязваща като скалпел целофана на съветските реалности. „Всеки мой разказ е шамар по сталинизма, и — както всеки шамар — има закони от чисто мускулен характер“ — пише той в едно писмо до Ирина Сиротинская, в което надълго и нашироко интерпретира естетическите и формални аспекти на своята проза. Той дори е уважавал възможността лагерната проза да нанася удари — не би и могло да бъде иначе, след като за него главната тема на съвременността е „разтлението, което Сталин внесе в душите на хората“. Но не е в неговия стил да се занимава пряко с раздаването на подобни шамари — за него те са следствие, а не причина за писателските усилия. Въпреки че тъкмо неговите разкази изобличават най-въздействащо престъпленията на сатрапската държава, не голото изобличение е движещия ги мотив — и не публицистиката е неговата стихия.
Неговите мотиви са другаде — в драматично разместените мащаби и изкривените пропорции на човешкото, в нарушения баланс между духовното и зверското, в драматичното прозрение за крехкостта на всяка цивилизованост, за лабилността и релативността на нравствените ни опори. Той не е писателят, описващ някакви социални или политически реалности, той е свидетелят на граничните състояния, е преживелият ги — и в това си качество прекрачва прага на самата литература; нейните канони и мерки просто не важат, неприложими са спрямо неговата проза. Нещо повече: той не вярва в нравствения катарзис, предизвикан от разказването на страшните истини, не вярва и в самата литература като такава.
В своите записки той се опитва да си отговори на въпроса: „Защо пиша разкази?“ Отговорите са симптоматични — и започват с твърдението: „Аз не вярвам в литературата. Не вярвам във възможностите й да преобрази човека. Опитът на хуманистичната руска литература доведе до кървавата казън на XX век пред моите очи.“ И още: „Аз не вярвам в нейните възможности да предупреди някого, да ни спаси от повторения. Историята се повтаря, и всеки разстрел от тридесет и седма може да бъде повторен.“ Защо тогава все пак пише разкази? Ето неговият отговор: „Аз пиша за това, за да може някой чрез моята много далечна на всякакви лъжи проза, четейки моите разкази, да направи своя живот такъв, че доброто да отбележи някакъв, макар и малък плюс.“
И тук Шаламов спори с Шаламов. Този спор трябва да бъде разбран, защото е самата сърцевина на неговата проза. Сред записките му има и такъв текст: „Какво видях и разбрах в лагера“ — нещо като лаконична равносметка от целия му лагерен опит, формулирана в 47 точки. Точка първа от тази равносметка гласи: „Необичайната крехкост на човешката култура и цивилизация. Човек се превръща в звяр за три седмици — при тежка работа, студ, глад, побои.“ И въпреки това човешкото устоява — и преживяното може да помогне на доброто да отбележи някакъв „малък плюс“ в нечий незнаен живот. Въпреки смъртта, въпреки че прекрачилото отвъд всякакъв предел страдание поражда ужасяващо равнодушие към добро и зло — човешкото оцелява.
3
„Пътник“ — разбира се, в неговия преносен смисъл, като пътник към смъртта, е единственият възможен български адекват на лагерния термин „доходяга“.