— Да тръгваме, магьоснико. Дирята изстива.
Излязоха през разтопената стена и тръгнаха в снежната нощ. Отпечатъците в снега не бяха от човек, но не бяха и от животно.
— Нещо пресича равнината! Насочва се към големия каменен кръг — извика часовоят от кулата.
Влачейки магьосника подире си, Конан продължи по следите към външната стена. През древния камък беше разтопен друг вход. Косата му настръхна, но желанието да спаси Елкуина беше по-силно. Той се обърна към тълпата и извика:
— Трябва да върнем кралицата! Кой ще дойде с мен? — Само Зигеър и няколко други мъже излязоха напред. — Проклети страхливци — викна Конан на останалите. — Хайде! Да тръгваме!
Минаха през отвора. Снегът се сипеше, но можеха да виждат. Зигеър и другарите му държаха високо вдигнати запалени факли и взаимно се окуражаваха.
— Докога ще спасявам тази жена? — промърмори Конан. — Как изглеждат демоните?
— Не се виждаха ясно — отговори старецът. — Тези същества не са създадени за този свят и не могат да имат тук някаква определена форма. Мисля, че бяха големи колкото човек и имаха почти човешка форма. Повече нищо не мога да ти кажа.
— Защо я отвлякоха и защо са искали да отвлекат и теб? — В далечината вече се провиждаше голямата каменна окръжност. Над нея блещукаше някаква необичайна светлина.
— Не знам, мога само да предполагам — каза Рерин.
— Тогава кажи предположенията си — настоя Конан. — Едва ли са искали да те отвлекат заради черните ти очи.
— Трябва да е някакъв план на Илма. Тотила иска Елкуина, а аз съм единствената нейна защита срещу магиите на Илма.
— Адски лоша защита, ако питаш мен — изръмжа Конан. — Искам да срещна този Тотила. За човек, който е много по-силен от враговете си, има много бойци и въпреки това предпочита да използва магия, той е живял прекалено дълго.
Стигнаха каменната окръжност и видяха тълпа странни същества, скупчени близо до приличащ на порта трилит1. Неестествени лъчи, ярки като светкавици, образуваха свод между изправените камъни, подобна на вихрушка светлина изпълваше целия кръг. Вътре група същества държаха Елкуина високо вдигната във въздуха.
— Ето я — извика Конан и посочи със сабята си. — Да отидем и да я освободим!
Мъжете зад него гледаха с широко отворени от ужас очи, но никой не пристъпи напред.
Рерин се отскубна от Конан и вирна брада. Явно искаше да възстанови засегнатото си достойнство. Все пак трепереше.
— Аз ще водя — каза той. — Следвай ме.
Старецът вдигна високо пред себе си жезъла и влезе в кръга. Светлините се завъртяха, но никоя не го докосна. Конан тръгна плътно след него с разтуптяно сърце. Светлините приеха формата на малки злобни същества със змийски зъби и орлови нокти, които налитаха да хапят и дращят и размахваха блестящите си крила. Конан започна да ги сече със сабята си, но тя минаваше през тях, без да ги нарани. Те се въртяха около него и злобно се смееха.
— Не си губи силите — посъветва го старецът. — Това са фантоми, плод на собствения ти ум.
— Тогава ми дай нещо, с което да ги съсека, проклет да си! — изрева Конан.
— Те си отиват! — каза Рерин с разтреперан глас.
Конан присви очи и се взря в светлината. Там нещо се движеше. Съществата с плячката си минаваха през каменната порта.
Старецът се спря и викна:
— Не бива да отиваме по-нататък. Отвъд е Страната на духовете.
— Кълна се в името на Кром, че нито аз, нито ти ще се върнем в двореца без нея! — Сграбчил с една ръка мантията на магьосника и стиснал в другата сабята си, Конан прекрачи през тайнствената порта.
Шеста глава
Преместващата се страна
Конан скочи през портата и пропадна в нищото. За момент, който не може да се измери във време, се чувстваше като че ли пада в зейнала бездна, носеше се безкрайно в някакво празно пространство между два свята. Единствената му мисъл беше да не изпуска сабята си и Рерин.
Изведнъж преходът свърши и той стъпи върху твърда земя и залитна. Пусна дрехата на стареца, завъртя се и вдигна сабята си, готов да се нахвърли върху враговете. Вече не му се виеше свят. Никой не ги нападаше.
— Елкуина! — извика той, но не последва никакъв отговор.
Обхванат от ярост, Конан се спусна напред, търсейки някаква следа от демоните, които я бяха отвлекли. От тях обаче нямаше и помен. Конан се надяваше, че магьосникът може да има някакви отговори на нещата, които го объркваха. Рерин седеше зашеметен на земята и кимериецът, след като огледа наоколо, отиде при него.
1
Голям праисторически паметник от три камъка, два отвесни и един напречен върху тях. — Б.пр.