Признателна усмивка изкриви запазилата се половина от устата на Годтан, а окото му се затвори, сякаш усилието да го държи отворено беше прекомерно голямо.
Стиснал зъби до счупване, Елдран излезе от къщата и блъсна така силно вратата, че тя се удари в каменната стена. И когато застана пред Боданесиа, ръцете му бяха посивели като закалена стомана, втвърдени и вкочанени от стискане, а от усилието да овладее гнева си юмруците му все още бяха свити със забити в дланите нокти.
— Сега ще ми кажеш ли? — попита мрачно той.
— Огненият звяр… — започна тя, но той я прекъсна.
— Приказка за деца! Кажи ми какво се е случило.
Тя размаха юмрук под носа му и гневът ѝ, не по-малък от неговия, избухна като светкавица.
— От какво, мислиш, е обгорял така Годтан? Помисли, човече! Ти го нарече приказка за деца. Ха! Въпреки широките ти рамене винаги нещо ме е тревожило, щом трябваше да те считам за зрял мъж. Та нали аз помагах на майка ти при раждането, нали с тези две ръце те пових за първи път. Сега ти отново събуждаш тази тревога. Знам, че имаш горещо мъжко сърце. Но дали имаш трезв и хладен разум?
Въпреки кипящия в гърдите му гняв, Елдран беше изумен. Познаваше Боданесиа още от детинство, но никога не я беше виждал ядосана.
— Но Годтан… мисля, че е… полудял.
— Да, той наистина е луд и има от какво. Такъв, какъвто го видя, е изминал целия път от Кезанкианските планини, за да ни разкаже за съдбата на другарите си, за да потърси помощ за народа си. Търсеше моята помощ. Но не можах да му помогна нито със заклинания, нито с цярове. Загниването е много дълбоко. Сега само некромант5 може да му помогне — тя докосна златния сърп на колана си, за да прогони силата на злото от себе си. Той очерта с ръка защитния сърпен знак.
— Значи… дяволският звяр е дошъл — заключи Елдран.
Боданесиа кимна и дългата ѝ коса се люшна.
— Докато ти беше на запад. Най-напред изгоря една ферма — цялата постройка. Всички хора и животни бяха изядени. Мъжете съчиняваха разни истории — по-скоро за собствено успокоение — че огънят умъртвил семейството и животните, а когато догорял, вълци изяли останките. Но после беше унищожено второ стопанство, след него трето, и четвърто, и… — тя пое дълбоко дъх. — Общо двайсет и три. И всички нощем. Последната нощ бяха изтребени седем. И тогава буйните глави взеха нещата в свои ръце. Аелфрик. Годтан. Брат ти. И още двайсетина други. Когато бяха унищожени първите стопанства, аз им казах, но те говореха като теб — Приказка за деца. А сетне намериха дири, отпечатъци. И въпреки това, когато им казвах, че никакво оръжие, изковано от човешки ръце, не може да нарани страшния звяр, те не искаха да ми повярват. Тайно бяха изготвили план и се измъкнаха от селото преди зори, за да не ги видя.
— Ако никакво оръжие, изковано от човек… — от безсилие Елдран размаха ръце. — Боданесиа, аз няма да оставя нещата така. Планинците ще трябва да си платят за смъртта на моя брат! Звярът трябва да бъде убит. Уикана ще ми помогне, трябва да ми помогне! Не само за да отмъстя, а за да сме сигурни, че този звяр никога повече няма да дойде.
— Завинаги — промълви едва чуто жицата. — Почакай тук — Боданесиа изчезна така бързо в къщата, че при друг — без нейното величествено достойнство — това би изглеждало като бягство. Когато се върна, подир нея вървеше пълничка помощничка с весели кафяви очи. Тя носеше плоско червено лакирано ковчеже, върху което имаше грижливо сгънати бели покривки и бяла гледжосана кана. — От този момент — каза Боданесиа — ти трябва да вършиш само онова, което ти се нареди. И нищо повече. От това ще зависят твоят живот и твоят разсъдък. Хайде, ела!
Жрицата пое отпред с отмерена крачка, той я следваше, а помощничката тръгна подир него. Елдран с изненада забеляза, че върви в крак с нея, сякаш някакъв невидим барабан отмерва такта.
Когато разбра къде го водят, космите на тила му настръхнаха. Свещената дъбрава на Уикана — най-старата от всички свещени дъбрави на Бритуния, където стволовете на най-младите дъбове бяха толкова дебели и високи колкото вековните исполини в гората. Сега само жрицата и помощничката посещаваха свещените дъбрави, макар че някога, преди много столетия, всички редовно са ходели там, за да правят жертвоприношения на богинята. Тази мисъл не донесе утеха на Елдран.
Дебели като човешко тяло клони образуваха покрив над главите им, изсъхнали листа от миналогодишната есен шумоляха под краката им. Изведнъж пред тях се ширна поляна, сред която се издигаше надгробна могила, обрасла с ниска трева. Върху единия скат на могилата лежеше полузарита квадратна гранитна плоча с размерите на човешки бой.