— Опитай се да отместиш плочата! — заповяда му Боданесиа.
Елдран изненадан я погледна. Вярно, беше с две глави по-висок от човечето мъже в селото, с яки мускули и могъщи рамене, но знаеше, че няма да може да я помръдне. После си спомни първите ѝ нареждания — да се подчинява. Елдран клекна до големия каменен блок и зари ръце под него, за да открие вкопания в земята ръб на основата. С лекота изгреба няколко шепи пръст, но изведнъж пръстта стана твърда като скала. Изглеждаше същата както в началото, но сега ноктите му не успяваха дори да я надраскат. Отказа се да дълбае и се опита да преобърне плочата, като я натисна с цялата си сила. Напрегна всичките си мускули, пот започна да се стича на вадички по лицето и тялото му, но гранитът не помръдна — беше като споен с надгробната могила.
— Достатъчно! — каза Боданесиа. — Ела и коленичи тук! — и тя му посочи мястото пред плочата.
Помощничката отвори ковчежето. Вътре имаше гледжосани със зелена като имел глеч фиали6 и купи. Боданесиа обърна Елдран с гръб към пълничката жена и го накара да коленичи. Поля светена вода върху ръцете му и ги избърса с бели меки кърпи. После навлажни други и избърса потта от лицето му.
Докато почистваше лицето и ръцете, жрицата говореше:
— Няма човешко същество, което да помръдне този камък или да влезе в тази надгробна могила без благословията на Уикана. С нейна помощ…
Помощничката застана до нея с малка зелена купичка в ръце. Със златния сърп Боданесиа отряза кичур от косата на Елдран. Когато го пусна в купичката, Елдран потрепери. Тя взе една след друга ръцете му и убоде палците на всяка с върха на сърпа. После изстиска няколко капки кръв върху косата. Помощничката и купичката бързо изчезнаха от погледа му.
Елдран гледаше Боданесиа в очите. Вече не чуваше звънтенето на фиалите и думите на заклинанията. Не можеше да откъсне очи от лицето на жрицата. После помощничката отново се зърна, Боданесиа взе купичката и натопи дълга вейка имел в нея.
С наклонена назад глава жрицата започна монотонно да пее. Елдран никога не беше чувал думите, излизащи от устата ѝ, но от тяхната сила мраз скова тялото, душата и съзнанието му. Въздухът стана леден и неподвижен. Тръпки на ужас преминаха през него, докато държеше ръцете си протегнати напред с обърнати нагоре длани. Никой не му беше казал да протегне ръце. Беше разбрал интуитивно какво трябва да прави. Имелът отново го удари по ръцете и ужасът беше сменен от усещане за всеобятност и ведрина, по-дълбоки отвсякога. Боданесиа продължаваше да пее, звученето на хвалебствения химн ставаше все по-звънливо. Влажната вейка имел го удари по едната буза, после по другата. Изведнъж престана да усеща тежестта на тялото си, чувстваше се толкова лек, че можеше да полети и с най-слабия полъх на вятъра.
Гласът на Боданесиа замлъкна. Елдран се олюля, после залитна. Странното чувство, че е безтегловен, остана.
— Иди при камъка! — гласът на Боданесиа прозвуча като камбанен звън в кристалния въздух. — Отместѝ го!
Елдран мълчаливо отиде при плочата. Доколкото можеше да види, тя си беше същата, а вместо да се почувства по-як, той сякаш бе останал съвсем без сили. Но трябваше да се подчини. Той се наведе, обгърна с ръце камъка, изправи се… и устата му остана отворена, когато го вдигна като перце, завъртя го и плочата безшумно се отмести. Елдран местеше поглед от камъка към открилия се коридор навътре в надгробната могила. После вдигна очи към Боданесиа.
— Влез вътре! — нареди му тя. Лицето ѝ беше напрегнато, а настойчивостта придаде нова сила на думите ѝ. — Влез и донеси онова, което намериш!
Елдран си пое дълбоко дъх и тръгна надолу по измазания с глина под на полегатия коридор. Под краката му не се вдигна никаква прах. За стени и таван на коридора грижливо бяха наредени широки, продълговати каменни плочи, чиято необработена повърхност издаваше тяхната древност. Много скоро коридорът го изведе до широка десетина крачки стая, със стени и таван от сив камък. Нямаше никакви лампи, но в стаята проникваше мека светлина. Нямаше нито паяжини, нито прах, както беше очаквал. Въздухът ухаеше на свежа зеленина, миришеше на пролет.
Елдрин не се усъмни дори за миг какво трябва да занесе на жрицата. Освен поставката от светъл камък, върху която лежеше старинна сабя, в стаята нямаше нищо друго. Широкото острие на сабята матово блестеше, сякаш току-що изковано и полирано от ръката на майстор. Бронзовата дръжка беше увита в наскоро щавена кожа. Рамената на ръкохватката бяха с формата на извити нокти на животно, сякаш предназначени да държат нещо, но сега бяха празни.
6
У древните гърци и римляни — ниска плоска чаша за пиене или за извършване на изливания при жертвоприношения — Б.пр.