Конан се зачуди на това намръщване. Арванеус беше видял следите в каньона съвсем наскоро. Какво го накара да се намръщи? Дъхът на едрия кимериец спря в гърлото. Освен ако сега следите не са повече отпреди. Ако наистина е така, трябва веднага да се махат оттук.
Конан отвори уста и в този момент пронизващ вой разцепи тишината и смрази кръвта на хората. Конете се вдигнаха на задни крака и зацвилиха. Конят на Джондра отскубна юздата от ръцете ѝ и препусна, подивял от ужас. Благородницата остана наведена като ледена статуя. Кимериецът едва удържа големия си черен кон.
— Всемогъщи Кром! — прошепна той сред шума, изпълващ пространството между каменните стени.
В каньона се появи ужасното същество — огромно, на яки крака. Лъчите на залязващото слънце осветиха покрития с многоцветни люспи гръб и двете тъмни, кожени издутини върху хълбоците. Нокти като адаманти7 дращеха по камъните. Голямата глава беше отметната назад, в широко зейналата паст се виждаха остри като ножове зъби.
Много пъти ловците бяха заставали с лице срещу смъртта. И сега, въпреки че никога не се беше изпречвала пред тях в такава форма, тя не беше нещо необичайно. Когато злокобният вой спря, макар и с доста усилия, те успяха да обуздаят скупчилите се полуобезумели коне и да оградят огромния звяр. Най-близкият до звяра ловец насочи копието си и се втурна срещу него. Чу се звън като удар на стомана в камък и ездачът падна от седлото. Огромната глава се наведе и от зейналата паст лумна пламък. Човекът изкрещя, а и конят диво изцвили. Ужасяващите им вопли продължиха, докато огънят ги изгаряше живи.
Другите ловци се стъписаха, но вече се бяха впуснали в атака, нападайки звяра от двете страни. Дори и да желаеха да се отклонят, звярът не им даде възможност. Движеше се по-бързо от леопард, лапите му размазваха по Земята кървави дрипи, били някога хора, челюстите разкъсваха хора и коне. Копията се трошаха като сламки в многоцветните люспи, а писъците на умиращите заглушаваха всякаква мисъл за спасение.
Сред хаоса и сигурната смърт Конан препусна, наведен настрани на седлото, за да вдигне от окървавената земя едно здраво копие. Тези големи златни очи, помисли той, трябва да са уязвими, или дългите тъмни издатини на гърба. Застави конят си да се обърне — жребецът упорстваше да продължи напред, далеч от ужаса. От гледката, която се откри пред него, така потрепери, както не бе потреперил дори от ловния рев на звяра.
Джондра стоеше на десет крачки от главата на съществото. Точно когато Конан я съгледа, тя изстреля една стрела. Уцели право в злобното златно око. И рикошира. Звярът пристъпи към нея с протегнати лапи. Тя бързо се отдръпна назад, но една от ноктестите лапи я докопа за връзките на кожения елек и я вдигна във въздуха. Без да обръща внимание на кървавата баня около себе си, на виковете и писъците на мъжете и цвиленето на конете, звярът я приближи към очите си, сякаш да я разгледа.
Ужас обзе Конан. В златните кълба прозираше разум. Но дори звярът да можеше да разсъждава, неговата логика не беше човешка. В красивата жена чудовището виждаше само плячка. Огромната зейнала паст с остри като ножове зъби се приближи до Джондра.
Конан вдигна копието.
— Всемогъщи Кром! — изрева той и петите му се забиха в хълбоците на скования от страх кон. Конан насочи върха на копието към подутините на гърба и притисна плътно колене в животното, за да не бъде изхвърлен от седлото при удара, както видя да се случва с другите. Въпреки това силата на удара беше толкова голяма, че се олюля, а конят залитна и падна на колене.
Плавно и гъвкаво, но с мълниеносна бързина, блестящият звяр се извъртя и го сграбчи със същата лапа, на чиито нокти висеше Джондра. Дъхът му излезе, когато звярът го повдигна и го захвърли във въздуха. После тялото му се строполи върху каменистата земя и ударът изкара малкото въздух, който беше останал в гърдите му. Конан отчаяно се бореше да си поеме дъх, насили вцепенените си мускули да се раздвижат, претърколи се първо на ръце и колене, и чак след това се изправи на едва държащите го крака. Джондра лежеше по гръб близо до него. Тялото ѝ се гърчеше, а голите ѝ гърди трескаво се повдигаха за глътка въздух.
Сега звярът насочи вниманието си към кимериеца. Кожената дреха на Джондра още висеше заплетена в ноктите му. Пред него на земята потръпваше разкъсаният кон на Конан, а от зъбатата паст падаха кървави парчета месо.
Конан измъкна меча си, макар да знаеше, че е безсмислено. Дори калената стомана беше безсилна пред тези непробиваеми люспи. Той сам не беше толкова пъргав, че да избегне стремителното нападение на животното, камо ли пък с Джондра на рамо. Но не можеше да я остави. Нито пък да умре без бой.