Част от предобеда прекарах в библиотеката в проучване на копия от стари ръкописи. Освен Уилям Кейт — главният библиотекар на фондация „Беренсън“, навъсен четиридесетгодишен американец от Уайоминг — в голямата читалня бяхме трима студенти или по-скоро „приятели“, както беше прието да се наричат обитателите на „И Тати“.
След като обядвах на крак, прекарах известно време в градината, потънал в романа на Дан Браун. Признавам, че бях увлечен от интригата, макар събитията, представяни от автора като исторически, да ми изглеждаха доста неубедителни. Забелязвайки ме с „Шифърът на Леонардо“ в ръка, Уилям Кейт ме изгледа с лека усмивка — първата, която виждах да се изписва на лицето му, откакто го познавах. След още час четене успях да се откъсна от романа и отново се залових за работа. Обстановката в библиотеката беше спокойна и тиха. Чуваше се само отмятането на страниците и приглушеното почукване по клавишите на компютъра на един от студентите. Бях погълнат от четенето на една доста рядка книга от Фабрицио Дини — тоскански автор от XVIII век, отдавна потънала в забрава. Докато разсеяно прелиствах библиографията, случайно попаднах на цитиран ръкопис от Джорджо Вазари, озаглавен „Леонардо и алхимията“.
Като всеки студент по изкуствознание добре познавах трудовете на Джорджо Вазари, известният историк и художник от времето на Ренесанса и по-точно първият историк на изкуството. Автор на „Животописи на най-знаменити живописци, скулптори и архитекти“, Вазари също е бил широко известен художник и архитект. Именно той е проектирал сградата на градските служби във Флоренция, където днес се намира най-голямата колекция италианско изкуство.
Бележката на Фабрицио Дини заемаше само няколко реда, но за мен представляваше безпрецедентно откритие. Никога не бях чувал Вазари да е писал нещо за алхимията в творчеството на Леонардо. Не ми беше известно Леонардо да е бил привърженик на Великото дело1, въпреки че това само по себе си не беше изненадващо. Познавайки характера на Леонардо, не можем да си представим, че той е могъл да остави неизследвана една тъй важна област на познанието от онова време.
Обхванат от известно вълнение, прочетох изцяло бележката на Дини за „Леонардо и алхимията“. Тя се позоваваше по доста неясен начин на някакъв „ключ“, който щял да отвори съзнанието на хората. Ръкописът на Вазари може би позволява да се декодират алхимически значения в картините на Леонардо да Винчи? Или пък да насочва към изчезналата фармакопея на създателя на „Джокондата“? Невъзможно е да се разбере; анотациите на Фабрицио Дини бяха изключително кратки. Но разкриването на тази подробност, точно в момента, когато бях се захванал да чета „Шифърът на Леонардо“, силно ме заинтригува.
Според обясненията на Дини Джорджо Вазари възложил на секретаря си да препише ръкописа в три екземпляра, които поверил на най-верните си приятели. През XVIII век Фабрицио Дини успял да се запознае с един от ръкописите в Лаврентинската библиотека във Флоренция.
За дисертант като мен подобна информация представляваше голям шанс. За всеки случай се обърнах към Уилям Кейт с въпроса дали е виждал някога подобна книга в библиотеката. В „И Тати“ неговата начетеност в областта на културата на Ренесанса беше добре известна и той може би е забелязал по-рано ръкописа на Вазари. Той ме изгледа втренчено с тъмните си очи, повдигна перчема, закриващ отчасти широкото му чело, и ми отговори, че е напълно неосведомен за съществуването му. „Във всеки случай, нямаме никакви сведения за него“, уточни той, след като прегледа базата данни.
Рано сутринта на следващия ден се упътих към центъра на Флоренция, към монументалния комплекс „Сан Лоренцо“, световноизвестен с намиращия се в него погребален параклис на Медичите, изваян от Микеланджело. Двата метоха, опасани от нежни аркади, излъчват очарование, достойно за стиховете на Вергилий. След като заобиколих група калифорнийски туристи, поех нагоре по забутаната стълба, водеща към първия етаж на зданието, където се намира входът на Лаврентинската библиотека. В нея се съхраняват всички стари ръкописи, събирани през вековете от фамилията Медичи.