XIV
Вода
— Да вляза ли да им кажа да мирясат? — попита леля Фериде.
Стоеше пред стаята на момичетата с поглед, вперен в дръжката на вратата.
— О, я не се занимавай с тях! — възкликна леля Зелиха от канапето, където се беше свлякла. — Пийнали са, а когато си пийнал, слушаш силна музика. — Тя възкликна още веднъж, за да подчертае: — СИЛНА!
— Пийнали били! — ревна баба Гюлсюм. — И как така са пийнали? Не стига ли, че ти през цялото време позориш семейството? Погледни се каква пола си облякла! Кърпата за съдовете в кухнята е по-дълга от полите ти! Ти си самотна майка, разведена жена. Чуй ме добре! Никога не съм срещала разведена с халка на носа. Как не те е срам, Зелиха!
Леля Зелиха надигна глава от възглавницата, която беше прегърнала.
— За да съм разведена, мамо, първо трябва да съм била омъжена. Не изопачавай фактите. Не мога да бъда наричана нито „разведена“, нито „сламена вдовица“, нито с някой друг от лепкавите етикети, които къташ в речника си за нещастниците. Дъщеря ти е грешница, която ходи с къси поли и си обича халката на носа, обича си и детето, което е родила извънбрачно. Дори и това да не ти харесва!
— Не ти ли стига, че разваляш дъщеря си и я караш да пие? Защо си накарала и клетата гостенка да се налива? Мустафа носи отговорност за нея, в тази къща тя е гостенка на брат ти. Как смееш да покваряваш момичето!
— Брат ми носел отговорност! Как ли не! — засмя се мрачно леля Зелиха и затвори очи.
През това време в стаята на момичетата Джони Кеш беше надут до дупка. Те седяха една до друга на бюрото, вторачени в екрана на компютъра, а Султан Пети се беше свил на кълбо между тях с притворени очи. Ася и Армануш бяха така погълнати от интернет, че не чуха караницата зад вратата. Армануш тъкмо бе влязла в Кафене „Константинополис“, решена този път да вземе със себе си и Ася.
Здравейте всички! Не ви ли домъчня за Мадам Моята-Прокудена-Душа? — написа тя.
Репортерът ни в Истанбул се върна. Къде беше? Да не би турците да те излапаха? — попита Анти-Кавърма.
Е, един от лапачите седи сега до мен. Искам да ви запозная с една своя приятелка, туркиня.
Никой не отговори.
Тя си има ник, разбира се — Момиче-На-Име-Туркиня.
Това пък какво беше? — не се сдържа и попита Алекс Стоика.
Нов прочит на заглавието на това парче на Джони Кеш. Всъщност можеш да я питаш и сам. Ето я. Скъпо Кафене „Константинополис“, запознай се с Момиче-На-Име-Туркиня. Момиче-На-Име-Туркиня, запознай се с Кафене „Константинополис“.
Здравейте! Поздрав от Истанбул — написа Ася. Не последва отговор. — Надявам се следващия път и вие да дойдете в Истанбул заедно с Арман… — Усети се каква грешка е допуснала чак когато Армануш я шляпна по ръката. — С Мадам Моята-Прокудена-Душа.
О, благодаря. Но да ти призная, не ми е до туристически обиколки из страна, причинила толкова скръб на семейството ми — обади се пак Анти-Кавърма.
Сега беше ред на Ася да направи пауза.
Виж, не ни разбирай погрешно, нямаме нищо против теб, чу ли? — присъедини се и Тъжно Съвместно Съществуване. — Сигурна съм, че градът е хубав и живописен, но истината е, че нямаме доверие на турците. Да не дава Арамазд[52], но Месроп ще се обърне в гроба, ако забравя току-така миналото си.
— Кой е Месроп? — попита Ася Армануш почти през шепот, сякаш можеха да я чуят.
Добре. Да започнем от самото начало. От фактите. Ако се разберем за фактите, можем да говорим и за друго — постанови Лейди Пийкок/Сирамарк. — Да започнем с тази туристическа обиколка на Истанбул. Великолепните джамии, които днес показвате на туристите, кой архитект стои зад тях, а? Синан! Проектирал е дворци, болници, странноприемници, акведукти… Експлоатирате ума на Синан, а после отричате, че е арменец.
Не знаех, че е арменец — написа озадачена Ася. — Но Синан е турско име.
Е, да, бива ви да турцизирате имената на малцинствата — отвърна Анти-Кавърма.
Добре де, разбирам. Така си е, турската история се цензурира, но същото важи за всяка национална история. Нациите държави създават свои си митове и после вярват в тях. — Ася вдигна глава, изправи рамене и продължи да пише. — В Турция има турци, кюрди, черкези, грузинци, понтийци, евреи, абазини, гърци… Според мен е опростенческо и опасно да се правят такива обобщения. Ние не сме жестоки варвари. Пък и мнозина учени, запознати с османската култура, ще ви кажат, че в много отношения тя е велика. Годините около 1910 са били особено тежки. Но вече не е същото, както преди сто години.
52