— За аборт.
Думата увисна във въздуха и всички зачакаха да бъде осмислена. Очите на медицинската сестра се смалиха, после се разшириха, а усмивката върху лицето ѝ помръкна. Зелиха неволно изпита облекчение. Безусловното и всеобхватно ведро женско настроение пробуждаше в нея отмъстителност.
— Имам час… — продължи тя, като прибра зад ухото си една къдрица и остави останалата коса да падне като плътна черна шамия около лицето и по раменете ѝ. Вдигна брадичка, от което орловият ѝ нос изпъкна още повече, и почувства необходимост да повтори — с една идея по-високо, отколкото бе смятала, или може би не. — Защото трябва да направя аборт.
Разкъсвана дали да впише безпристрастно новата пациентка, или да я изпепели с поглед заради дързостта, медицинската сестра застина над отворената пред нея огромна тетрадка с кожена подвързия. Минаха още няколко секунди и чак тогава тя се зае да пише бързо. През това време Зелиха промърмори:
— Извинявайте, че закъснях. — Часовникът върху стената показваше, че е трябвало да бъде тук преди четирийсет и шест минути, и докато бе извърнала очи към него, за миг Зелиха изглеждаше така, сякаш се носи нанякъде. — Заради дъжда…
Беше малко нечестно спрямо дъжда, защото за забавянето ѝ вина имаха и задръстванията, клатещите се плочи по тротоара, общината, мъжът, който я беше преследвал, шофьорът на таксито, да не говорим, че бе поспряла и да напазарува, но Зелиха реши да не споменава всичко това. Може и да бе нарушила Златното правило на благоразумната истанбулчанка, може да бе нарушила и Сребърното правило на благоразумната истанбулчанка, но нямаше никакво намерение да престъпва Медното правило:
Медното правило на благоразумната истанбулчанка: ако на улицата те преследват, забрави за случилото се веднага щом продължиш нататък, защото само ще се ядосваш, ако цял ден мислиш за него!
Беше достатъчно умна да знае, че ако сега отвореше дума как са я преследвали, другите жени не само нямаше да я подкрепят, а щяха да проявят склонността в случаи като този да укорят тормозената си посестрима. Затова Зелиха отговори кратко и единственият виновник си остана дъждът.
— Възраст, госпожице? — поинтересува се медицинската сестра. Този въпрос вече я подразни и беше напълно излишен. Зелиха погледна с присвити очи жената, сякаш тя е мъглявина, която не се вижда добре. Изведнъж си спомни тъжната истина за себе си: своята възраст. Подобно на доста жени, свикнали да се държат така, сякаш изобщо не ги вълнува на каква възраст са, Зелиха се притесняваше, че все пак е много по-млада, отколкото ѝ се иска да бъде.
— На деветнайсет години съм — призна си тя. Веднага щом изрече думите, се изчерви, сякаш всички тези хора я бяха заварили гола.
— Необходимо е, разбира се, съгласието на съпруга ви — продължи медицинската сестра, но вече не с чуруликане, и без да губи време — веднага зададе друг въпрос, за чийто отговор вече се досещаше: — Мога ли да попитам, госпожице, омъжена ли сте?
Зелиха забеляза с крайчеца на окото как пълната блондинка вдясно и забрадената жена вляво се наместват притеснено. Притисната от изпитателните погледи на всички в помещението, Зелиха престана да се мръщи и се усмихна блажено. Не че този мъчителен миг ѝ беше приятен, но дълбоко стаеното безразличие току-що ѝ бе пошушнало да не обръща внимание на чуждото мнение, защото до довечера то ще изгуби всякакво значение. Наскоро Зелиха беше решила да изкорени от речника си някои думи — сега се сети за това и си каза: защо да не започне с думата „срам"? Все пак не набра смелост да изрече на глас онова, което всички в чакалнята вече бяха разбрали. Тя нямаше съпруг, който да дава съгласие за аборта. Нямаше баща. Вместо БАБА[2] имаше само ПУ-СТО-ТА.
V За неин късмет това, че няма съпруг, се оказа предимство при попълване на формулярите. Както личеше, не се налагаше да представя ничие писмено съгласие. Бюрократите с техните правила не проявяваха чак такова желание да спасяват незаконородените, както децата на семейните. В Истанбул новороденото без баща не бе нищо повече от поредното копеле, а копелето не беше нищо повече от по— редния разклатен зъб в устата на града, който всеки момент ще падне.
— Родно място? — продължи мрачно медицинската сестра.
— Истанбул!
— Истанбул ли?
Зелиха сви рамене, все едно питаше: че къде другаде? Тя беше част от този град! Толкова ли не личеше от лицето ѝ? В края на краищата, Зелиха се смяташе за истинска истанбулчанка и сякаш за да укори медицинската сестра, задето е пропуснала да забележи такъв очевиден факт, се завъртя на счупения си ток и се самопокани на стола до забрадената жена. Чак тогава забеляза съпруга ѝ, който седеше, без да се помръдва, почти скован от притеснение. Той не толкова я укоряваше, колкото се бореше с неудобството да е единственият мъж тук, в тази откровено женска зона. За миг ѝ дожаля за него. Мина ѝ през ума да го повика да попушат на балкона, защото бе сигурна, че той е пушач. Но щеше да се изтълкува превратно. Неомъжена жена не можеше да иска такова нещо от семеен мъж, а от един семеен мъж се очаква да проявява враждебност към друга жена, когато седи до съпругата си. Защо беше трудно да се сприятелиш с мъже? Защо изобщо трябваше да е така? Защо просто не можеха да излязат на балкона, да попушат заедно, да разменят няколко думи и после всеки да си продължи по пътя? Зелиха седя дълго, без да казва нищо, но не защото беше капнала от умора, каквато всъщност бе, не защото ѝ беше писнало от цялото това внимание — на нея наистина ѝ беше писнало, а защото ѝ се искаше да е до отворения прозорец и беше зажадняла за звуците по улицата. В помещението се просмука пресипналият глас на един търговец: