От ранни години Грин е уморен от безрадостното съществуване. В къщи постоянно биели момчето. Дори болната му, измъчена от къщната работа майка с някакво странно удоволствие се надсмивала над сина си с песничката:
Измъчвах се, като я слушах — казваше Грин, — защото песента се отнасяше за мен и предричаше моето бъдеще.
Бащата записал много трудно Грин в реалното училище.
От училището го изключили заради невинни стихове за класния наставник. Баща му жестоко го набил, а после няколко дни изтърквал прага на училищния директор, унижавал се, ходил при губернатора, молил да не изключват сина му, но нищо не помогнало.
Бащата се опитал да настани Грин в гимназията, но там не го приели. Градът бил вече издал на малкото момче неписан „вълчи билет“1: Наложило се да го дадат в градското училище.
Майка му умряла. Бащата наскоро се оженил за вдовицата на един клисар. Мащехата родила дете.
Животът течал както и преди, без каквито и да било събития в тясната бедняшка квартира сред мръсни пелени и груби кавги. В училището господствували зверски свади, а киселият мирис на мастило се набивал здраво в кожата, косите и в износените ученически блузи.
Момчето трябвало за няколко копейки да преписва на чисто сметките на градската болница, да подвързва книги, да лепи книжни фенери за илюминацията по случай „възкачването на престола“ на Николай II и да преписва роли за артистите от провинциалния театър.
Грин беше от ония хора, които не умеят да се нареждат в живота. При нещастия той се объркваше, криеше се от хората, срамуваше се от бедността си. Богатата фантазия мигновено му изменяше още при първото стълкновение с тежката действителност.
Вече в зрели години, за да се отърве от немотията, Грин измислил да лепи кутии от шперплат и да ги продава на пазара. Това ставало в Стар Крим, където с голям труд биха могли да се продадат една-две кутии. Също тъй безпомощен е бил и опитът му да се избави от глада. Той си направил лък, отивал с него в покрайнините на Стар Крим и стрелял по птиците с надеждата да убие поне една и да хапне прясно месо. Но и от това, разбира се, не излязло нищо.
Както всички несретници, Грин винаги се надявал на случая, на неочакваното щастие.
С мечти за „ослепителен случай“ и радост са изпълнени всичките разкази на Грин, но най-много от всички повестта му „Корабът е алени платна“. Характерно е, че тази пленителна и приказна книга Грин обмисля и започва да пише в Петроград през 1920 година, когато след прекарания петнист тиф скита по вледенения град и всяка нощ търси ново място за нощуване у случайни, малко познати хора.
„Корабът с алени платна“ е поема, утвърждаваща силата на човешкия дух, цялата озарена като от утринно слънце с любов към живота, към душевната младост и с вярата, че човекът в порива си към щастие е способен да извършва чудеса със собствените си ръце.
Унило и еднообразно течал животът му във Вятка, докато чрез пролетта на 1895 година Грин видял на пристанището файтон и в него двама ученици от морското училище в бяла моряшка форма.
Спрях се — пише за тази случка Грин — и гледах като омагьосан гостите от тайнствения за мене прекрасен свят. Не им завиждах. Изпитвах възторг и копнеж.
Оттогава мечтите за моряшка служба, за „живописния труд на мореплаването“ завладели Грин с особена сила. Той се готвел да замине за Одеса.
Грин бил в тежест на семейството си. Бащата намерил отнякъде двадесет и пет рубли за път и набързо се сбогувал с мрачния си син, който никога не изпитал ни бащина милувка, ни любов.
Грин взел със себе си акварелните бои — бил сигурен, че ще рисува с тях нейде в Индия, по бреговете на Ганг, — взел и бедняшкия си багаж и напълно объркан, но ликуващ напуснал Вятка.
Дълго виждах сред тълпата на пристанището — разказва за това си заминаване Грин — смутеното беловласо лице на баща ми. А аз бленувах за море, изпълнено с платноходи.
В Одеса Грин за пръв път се срещнал с морето — с онова море, което после залива с ослепителна светлина страниците на неговите разкази.
За морето са написани много книги. Цяла плеяда писатели и изследователи са се опитали да предадат необикновеното, шесто чувство, което може да се нарече „чувство за морето“. Всички те възприемат морето различно, но по страниците на нито един от тези писатели не шумят и не се преливат в багри такива празнични морета като у Грин.