Животът в Баку слага жесток отпечатък върху него. Той става печален, неразговорлив, а външните следи от живота в Баку — преждевременна старост — остават у Грин завинаги. Според думите му, още оттогава неговото лице заприличало на изпомачкана еднорублева банкнота.
Външността на Грин говореше по-добре от думите за характера на неговия живот. Той беше необикновено слаб, висок и по-прегърбен човек с лице, насечено от хиляди бръчки и белези, с уморени очи, които пламваха с прекрасен блясък само когато четеше или измисляше необикновените си разкази.
Грин не беше красив, ала бе изпълнен със скрито обаяние. Ходеше тежко, както стъпват носачите, съсипани от работа. Беше много доверчив и тази му доверчивост се изразяваше външно в приятелското сърдечно ръкостискане. Грин казваше, че най-добре познава хората по това, как те се ръкуват.
Животът на Грин, особено в Баку, по много сври черти напомня младостта на Максим Горки. И Горки, и Грин минават през босячеството, но Горки излиза от него човек с високо гражданско мъжество и най-голям писател реалист, а Грин — фантаст.
В Баку Грин достигнал до последната степен на нищетата, но не изменил на своето чисто и детско въображение. Той се спирал пред фотографските витрини и дълго разглеждал снимките, като се стремял да намери сред стотиците тъпи или повехнали от болести лица поне едно, което да говори за живот радостен, възвишен и безгрижен. Най-после той намерил такова лице — лицето на една девойка — и го описал в дневника си. Дневникът му попаднал в ръцете на хазяина на нощния приют, мерзък и лукав човек, който започнал да се гаври с Грин и непознатата девойка. Работата едва не свършила с кървава разпра.
От Баку Грин пак се върнал във Вятка, където пияният му баща искал от него пари. Но пари, разбира се, нямало.
Трябвало отново да измисля някакви причини, за да продължи съществуването си. Грин не бил способен на това. Пак го овладяла жаждата за щастливия случай и посред зима, в жестоки мразове, той тръгнал пеша за Урал да търси злато. От баща си получил три рубли за из път.
Грин видял Урал — дивата страна на златото — и в него пламнали наивни надежди. По пътя към рудника той вдигал много камъни, които се търкаляли в краката му, и старателно ги разглеждал с надежда да намери самородно злато.
Грин работил в Шуваловите мини, скитал из Урал заедно е едно добродушно старче странник (който по-късно се оказал убиец и крадец), станал дървосекач и спускал дървета по реката.
Завърнал се от Урал, той плавал като моряк на шлепа на корабовладелеца Буличов — прочутия Буличов, взет от Горки за прототип в известната му пиеса.
Но и тази работа свършила…
Изглежда, че животът бил затворил своя кръг и в него нямало вече нито радост, нито разумна работа за Грин. Тогава той решава да отиде войник. Било му тежко и срамно да постъпва доброволец в тъпо дисциплинираната до идиотизъм царска армия, но още по-тежко било да лежи на гърба на стария си баща, който мечтаел да направи от Александър, първородния си син, „истински човек“ — доктор или инженер.
Грин служи в пехотен полк в Пемза. В полка за пръв път се среща с есерите3 и започва да чете революционни книги.
Оттогава — казва Грин — животът обърна към мен разбулена страната си, която преди ми се струваше тайнствена. Революционният ми ентусиазъм беше безпределен. При първото предложение на един есер — доброволец, взех хиляда прокламации и ги разпръснах по двора на казармата.
Грин служи около година, после дезертира от полка и отива на революционна работа. Този период от живота му е малко известен.
Работил е в Киев и в Севастопол, където се прочул между моряците и войниците от артилерията при крепостта като пламенен и увлекателен нелегален оратор.
Но и в опасностите и в напрегнатата революционна работа Грин си остава все същият съзерцател, както и преди. Ненапразно сам той казва за себе си, че жизнените явления го интересуват предимно зрително — обича да гледа и да запомня.
В Севастопол Грин живее през есента — през ясната кримска есен, когато въздухът ти се струва като прозрачна топла вода, налята в рамките на улиците, заливчетата и планините — и най-малкият звук преминава по нея като лека и дълго незамлъкваща тръпка.