След четири Георгий Александрович и Павел Георгиевич си облякоха парадните мундири и отидоха на гарата, Ксения Георгиевна заразлиства старинните книги в малката трапезария, която по времето на Чесменски май се е използвала за библиотека, лорд Банвил с мистър Кар се заключиха в стаята на негова светлост и наредиха да не бъдат обезпокоявани, а ние с мистър Фрайби, оставени на спокойствие, седнахме да хапнем.
Обслужваше ни млад лакей със странното презиме Земляной, от московските. Недодялан, доста непохватен, но много усърден. Зяпаше ме ококорен — явно беше чувал за Афанасий Зюкин. Признавам, че ми беше приятно.
Скоро и гувернантката мадмоазел Деклик сложи възпитаника си да спи следобеден сън — repos — и се присъедини към нас. Тя беше обядвала с техни височества, но какво ти ядене, когато си редом с Михаил Георгиевич — негово височество има доста неспокоен темперамент и е голям немирник: ту замеря с хляб, ту се крие под масата и се налага да бъде издърпван оттам. С една дума, мадмоазел с удоволствие пи чай с нас и зачете прекрасните филиповски сладки.
Присъствието й се оказа много своевременно, защото мадмоазел знаеше английски и прекрасно се справи с ролята на преводачка.
Попитах англичанина, колкото да започна разговор:
— Отдавна ли сте иконом?
Той ми отговори само с една дума и мадмоазел ми преведе:
— Отдавна.
— Не се безпокойте, вещите ви са разопаковани, това не ни затрудни — казах аз с лек упрек, защото мистър Фрайби не взе никакво участие в подреждането — остана в каретата с книгата в ръка чак до края на тази отговорна операция.
— Знам — гласеше отговорът.
Стана ми интересно — във флегматичния маниер на англичанина се усещаше или изключителна леност извън всякакви мислими граници, или висш икономски шик. Та той не си мръдна пръста, а нещата им са разтоварени, разопаковани, подредени и закачени!
— Нима сте посетили покоите на милорда и мистър Кар? — попитах аз, макар да знаех прекрасно, че от момента на нанасянето мистър Фрайби не беше мръднал от стаята си.
— No need — отговори той и мадмоазел го преведе също толкова кратко:
— Pas besoin15.
Откакто мадмоазел живееше в нашата къща, успях добре да я опозная и разбрах по блясъка в присвитите й сиви очи, че англичанинът я е заинтригувал. Разбира се, тя умееше да се сдържа, както подобава на първокласна гувернантка, свикнала да работи в най-високопоставени европейски домове (преди да дойде у нас например, беше отглеждала сина на португалския крал и донесе от Лисабон най-прекрасни препоръки), обаче галската й природа понякога си казваше думата и когато мадмоазел Деклик се интересуваше от нещо, забавляваше се или се ядосваше, в очите й проблясваха такива искрици. Аз не бих взел в персонала особа с такива опасни прояви, защото тези искрици са сигурен знак, че е „тиха вода“, а „тихата вода бряг рони“. Но гувернантите и възпитателите не са мой ресор, те са грижа на дворцовия управник княз Метлицки, затова можех да си позволя да се наслаждавам на споменатите пламъчета без капка тревога.
Та и сега мадмоазел не се ограничи със скромната роля на преводачка, любопитството й надделя и тя попита (първо на английски, а после заради мен на френски):
— Откъде знаете, че с багажа всичко е наред?
И мистър Фрайби за първи път направи малко по-подробно изказване:
— Виждам, че мосю Зюкин си знае работата. А в Берлин, където се опаковаха нещата, ги подреди друг човек, който също си знае работата.
И сякаш за награда след тъй мъчителното усилие да изрече подобна пространна сентенция, икономът извади и запали лулата си, след като предварително поиска с жест разрешението на дамата.
И аз разбрах, че си имам работа с абсолютно изключителен иконом, какъвто не бях срещал никога през трийсетгодишната си служба.
Някъде след шест Ксения Георгиевна заяви, че й е омръзнало да седи затворена вкъщи, и четиримата — нейно височество, Михаил Георгиевич и ние с мадмоазел Деклик — излязохме да се повозим. Наредих да ни приготвят закритата карета, защото денят беше мрачен и ветровит, а следобеда дори неприятно заръмя.