Капитанът бързо си възвърна хладнокръвието и по негова заповед през квадратния отвор бяха хвърлили в оръдейната палуба всичко, което можеше да намали или да спре безумния бяг на оръдието: дюшеци, койки, резервни ветрила, въжета, моряшки торби, денкове с фалшиви пари, от които корветата имаше цял товар — тази английска подлост,1 която бе равнозначна на истинска война.
Но какво можеха да направят тези парцали? Никой не смееше да слезе долу, за да ги разположи както трябва, и за няколко минути всичко стана на парчета.
Имаше и вълнение — толкова, колкото да влоши нещата съвсем. Поне буря да беше излязла; щеше да катурне оръдието, а дигнеха ли се четирите колела във въздуха, то можеше да бъде озаптено. Междувременно опустошението продължаваше с пълна сила. Къртеха се парчета от мачтите, които, заклинени в дървения скелет на кила, минаваха през палубите — като големи кръгли колони. Под конвулсивните удари на оръдието фокмачтата се бе пропукала, гротмачтата, и тя бе засегната. Батареята се разпиляваше. Десет оръдия от трийсетте бяха извън строя, пробойните в обшивката се умножаваха и корветата започваше да тече.
Старият пътник бе застинал като статуя в подножието на трапа. Гледаше напрегнато тази съсипия. Не помръдваше. Изглеждаше невъзможно да се направи и крачка напред.
Всяко движение на отвързалото се оръдие вещаеше гибел за кораба. Още секунди и корабокрушението щеше да бъде неизбежно.
Трябваше да се спре тази ужасна лудост.
Трябваше да се впримчи тази светкавица.
Трябваше да се смаже тази мълния.
— Вярвате ли в бога, кавалере? — обърна се Боабертло към Ла Вийовил.
— Да. Не. Понякога… — отвърна Ла Вийовил.
— А в бурята?
— Да… Особено в моменти като тоя.
— В същност сега само господ може да ни спаси — каза Боабертло.
Всички мълчаха, оставяйки оръдието да трещи ужасно.
На ударите му вълната отвръщаше с удар.
На тази непристъпна арена, сред която подскачаше изтърваното оръдие, изневиделица се появи един мъж е железен лост в ръка. Това бе виновникът за катастрофата — топчията, проявил нехайство и причинил злополуката. След като бе сторил злото, той искаше да го поправи. Бе взел в едната си ръка дървен лост и въже с примка в другата и бе скочил през квадратния отвор долу.
Тогава се започна нещо ужасно — титанична гледка: схватка между оръдието и топчията; борба между материята и духа, двубой между мъртвия предмет и човека.
Човекът бе застанал в един от ъглите, бе стиснал в двете си ръце дървения лост и въжето облегнат на една греда, здраво стъпил на краката си — два железни стълба, бледен като мъртвец, спокоен, трагичен, сякаш сраснал се с пода — той чакаше…
Той чакаше оръдието да мине край него.
Топчията си познаваше машината и му се струваше, че и тя трябва да го познава. Той отдавна живееше с нея. Колко пъти си бе пъхал ръката в дулото й! Това беше домашното му чудовище. Заговори му като на куче.
— Ела — мамеше го той.
А може би го обичаше. Сякаш искаше да го прилъже към себе си. Но това значеше то да връхлети отгоре му. И тогава той беше загубен. Как да избегне удара? Това беше въпросът. Всички гледаха ужасени.
Нито едни гърди не дишаха свободно с изключение може би на стареца — сам на оръдейната палуба, зловещ свидетел на двамината участници в схватката. Той самият можеше да бъде пометен от тази машина. Не помръдваше.
Под тях вълната, сляпа, ръководеше схватката.
Тъкмо когато, приемайки този страховит ръкопашен бой, топчията предизвика оръдието, едно случайно полюшване на кораба стана причина то да се закове на място като слисано. „Хайде, ела!“ — увещаваше го топчията. И то сякаш го слушаше.
Изведнъж то се хвърли върху му. Човекът избягна удара.
Започна борбата. Нечувана борба. Крехкото се вкопчва в неуязвимото. Звероукротителят от плът и кръв напада животно от желязо. От едната страна силата, от другата — душата.
Всичко това ставаше в полумрак. Като в неясно видение.
Душа! Странно нещо, човек би казал, че и оръдието има душа, но душа от омраза и бяс. Тази слепота сякаш беше зряща. Чудовището сякаш дебнеше човека. Можеше да се повярва, че в тази маса имаше най-малкото хитрост. То също чакаше сгода. Беше някакво гигантско желязно насекомо, което притежаваше или поне изглеждаше, че притежава демонична воля. Навремени този исполински скакалец се удряше в ниския таван на оръдейната палуба, след това отстъпваше на четирите си колела, както тигърът на четирите си лапи, и отново хукваше към човека. А той, гъвкав, пъргав, сръчен, се извиваше като змия под всичките тия светкавични набези. Избягваше срещите, но ударите, от които се изплъзваше, попадаха върху кораба и продължаваха да го рушат.
1
По този начин се е целяло да се ускори обезценяването на книжните пари във Франция и така да се настрои общественото мнение срещу революционното правителство. Б.а.