— Би ли го вдигнала, Магс — помоли мило Ишърууд.
— Защо? — попита тя без следа от ирония.
— Може да е нещо важно.
Девойката завъртя очи, преди възмутено да вдигне слушалката до ухото си и да измърка:
— Галерия за изящни изкуства „Ишърууд“. — След секунди тя затвори, без да каже нито дума, и се върна към лакирането на ноктите си.
— Е? — попита Джулиан.
— Никой не се обади.
— Бъди така добра, красавице, и провери от кой номер са звънели.
— Пак ще се обадят.
Ишърууд се намръщи и възобнови мълчаливата си оценка на картината, поставена на покрития със сукно триножник в средата на стаята — изображение на Христос, явяващ се пред Мария Магдалина, рисувано вероятно от последовател на Франческо Албани, — която Джулиан наскоро бе придобил на безценица от едно имение в графство Бъркшър. Картината, както и самият Ишърууд, имаше остра нужда от реставрация. Той бе достигнал възрастта, която адвокатите по имотни и наследствени дела наричаха „есента на живота“. Това обаче не беше златна есен, помисли си мрачно Джулиан. Беше късна есен, с пронизващ вятър и коледни светлини, греещи по Оксфорд Стрийт. Все пак, с ушития си по поръчка костюм на престижната улица „Севил Роу“ и изобилието от прошарени къдрици, той правеше впечатление на елегантен, макар и неуверен човек — вид, който Ишърууд определяше като благоприлична развратност. На този етап от живота си той не можеше да се стреми към нищо повече.
— Мисля, че някакъв ужасен руснак щеше да се отбива в четири часа, за да гледа една картина — каза внезапно Джулиан, докато погледът му продължаваше да обхожда повредената картина.
— Ужасният руснак отмени посещението си.
— Кога?
— Тази сутрин.
— Защо?
— Не каза.
— Защо не ми каза?
— Направих го.
— Глупости.
— Сигурно си забравил, Джулиан. Напоследък често ти се случва.
Ишърууд изгледа Маги с изпепеляващ поглед, като през цялото време се питаше как може да е бил привлечен от толкова отблъскващо същество. След това, тъй като нямаше други уговорени срещи и със сигурност нищо по-добро за правене, той нахлузи палтото си и пое пеша към ресторант „Грийнс“, поставяйки началото на поредица от събития, които щяха да го отведат до поредното бедствие, за което той нямаше никаква вина. Беше четири и двайсет следобед. Часът бе прекалено ранен за обичайната тълпа и в бара нямаше никого освен Саймън Менденхол — мургавия главен аукционер на „Кристис“. Веднъж Менденхол неволно бе изиграл известна роля в съвместна операция на израелското и американското разузнаване за проникване в джихадистка терористична мрежа, която бе тероризирала Западна Европа с редица бомбени атентати. Ишърууд знаеше това, защото той самият имаше малко участие в тази операция. Обаче Джулиан не беше шпионин. Той беше помощник на шпиони, и по-специално на един конкретен шпионин.
— Джули! — извика Менденхол. След това добави с дълбокия си плътен глас, който пазеше за колебливите участници в търговете: — Определено изглеждаш чудесно. Отслабнал ли си? Бил си на скъп спа курорт? Имаш ново момиче? Каква е тайната?
— Сансерът1 — отговори Ишърууд, преди да се настани на обичайната си маса до прозореца с изглед към Дюк Стрийт. Поръча си бутилка от виното, силно изстудено, защото една чаша нямаше да му е достатъчна. Менденхол скоро си тръгна с обичайното си превзето махване и Ишърууд остана сам с мислите и питието си — опасна комбинация за мъж в напреднала възраст и кариера в пълен застой.
Но в крайна сметка вратата се отвори и от мократа притъмняла улица изникнаха двама куратори от Националната галерия. След това пристигна някаква важна особа от „Тейт Модерн“, последвана от цяла група от „Бонамс“, водена от Джеръми Краб — облечения в костюм от туид директор на отдела „Картини от стари майстори“ на аукционната къща. Веднага след тях влезе Роди Хътчинсън, смятан от мнозина за най-безскрупулния търговец в цял Лондон. Неговото пристигане беше лоша поличба, защото навсякъде, където отидеше Роди, със сигурност се появяваше и тантурестият Оливър Димбълби.