— „Лицето ми безкрайно дълго гледа, като че искаше да го рисува“10 — каза тя на английски.
Валтер се усмихна.
— Не сме Хамлет и Офелия, затова те моля да не полудяваш.
— Мили Боже, как ми липсваше.
— И ти на мен. Надявах се на писмо. А това! Как успя?
— Обясних на паспортната служба, че смятам да интервюирам скандинавските политици относно правото на глас на жените. После срещнах и вътрешния министър на едно тържество и му казах няколко думи на ухо.
— Как стигна дотук?
— Все още има пътнически параходи.
— Но това е толкова опасно — нашите подводници потапят всички кораби.
— Знам. Поех риска. Бях отчаяна. — Тя отново заплака.
— Ела и седни.
Валтер обгърна с ръка кръста й и я отведе до дивана.
— Не — отвърна Мод, докато сядаха. — Преди войната чакахме твърде дълго. — Взе го за ръка и го поведе през вътрешната врата към спалнята. В камината пращеше огън. — Да не губим повече време. Ела в леглото.
VI
Григорий и Константин участваха в делегацията на Петроградския съвет, която трябваше да посрещне Ленин на Финландската гара късно вечерта в понеделник, шестнадесети април.
Повечето делегати никога не бяха виждали Ленин, който през последните седемнадесет години беше почти непрестанно в изгнание. Григорий беше на единадесет години, когато Ленин напусна страната. Но той беше добре известен не само на Григорий, а и на още хиляди хора, дошли на гарата да го поздравят. „Защо са толкова много?“, питаше се Григорий. Може би и те като него бяха недоволни от временното правителство, отнасяха се с подозрение към буржоазните министри и се гневяха, че войната не свършва.
Финландската гара беше във Виборг, близо до текстилните фабрики и казармата на Първи картечен полк. На площада се тълпеше народ. Григорий не очакваше предателство, но все пак накара Исак да доведе два взвода и няколко бронирани коли за охрана. На покрива на гарата имаше прожектор и някой осветяваше масата хора, чакащи в тъмнината.
Салонът на гарата беше пълен с войници и работници, всички с червени знамена. Свиреше военна музика. Двадесет минути преди полунощ две поделения моряци се строиха на перона като почетна гвардия. Делегатите от съвета крачеха из голямата чакалня, която по-рано се ползваше от царя и семейството му. Григорий обаче излезе на перона и се смеси с тълпата.
Беше почти полунощ, когато Константин посочи нагоре по линията и Григорий забеляза в далечината светлините на влак. Посрещачите се разшумяха нетърпеливо. Влакът влезе в гарата, пусна дим, изсъска и спря. Отпред беше изписан номер 293.
След малко от влака слезе нисък набит мъж с двуредно вълнено палто и мека шапка. Григорий си рече, че това не може да е Ленин — Ленин не може да се облича като господар. Млада жена излезе напред и му поднесе букет, който той прие с неблагодарно въсене. Значи беше Ленин.
Зад него стоеше Лев Каменев, изпратен от болшевишкия Централен комитет да го посрещне на границата, ако възникнат проблеми. Всъщност Ленин влезе в страната безпрепятствено. Каменев даде знак да влязат в чакалнята.
Ленин доста грубо го загърби и се обърна към моряците.
— Другари! — провикна се той. — Вие бяхте измамени! Вие правихте революция, а нейните плодове ви бяха отнети от предателите от временното правителство!
Каменев пребледня. Политиката на почти цялата левица беше да подкрепя правителството, поне временно.
Григорий обаче беше доволен. Той не вярваше в буржоазната демокрация. Разрешеният от царя през 1905 година парламент беше измама и беше лишен от власт, когато вълненията спряха и хората се върнаха на работа. Временното правителство вървеше по същия път.
А сега най-сетне някой се осмеляваше да го каже.
Григорий и Константин последваха Ленин и Каменев в чакалнята. Тълпата започна да влиза подире им, докато вътре не остана място. Председателят на Петроградския съвет Николай Чхеидзе, плешив мъж с мише лице, излезе напред. Стисна ръката на Ленин и каза: