— Чухте ли какви неща стават у нас? Точно в онази нощ адмирал Старк решил да празнува Мариинден и вдигнал бал до небесата. Офицерите слезли от корабите, за да танцуват. Того само това чакал — дошъл и захванал наред да съсипва… Казват, такива дупки изпонаправил по корабите, че можеш да пъхнеш през тях цяло теле.
Клеветата за Мариинден, разобличена отдавна от очевидци и историци, уютно си е намерила топло местенце в литературата, минавайки от книга в книга като изгоден момент за подсилване на сюжета: ето, вижте ги нашите глупаци, танцуват, а враговете ги побеждават. Всъщност, знае се точно, че Старк не е правил никакъв грандбал. В онази нощ току-що е завършило съвещанието с командирите на кораби, всички офицери, както и матросите, не са напускали бойните си постове… Но кой е авторът на този анекдот? Самият наместник на царя, Алексеев, никога не е опровергавал версията за Мариинден, именно за да оправдае своята заповед — ескадрата да остане на външния рейд на Порт Артур! В този случай Старк му трябвал като стрелочника, който да отговаря за катастрофата. На Старк е било наредено да си затвори устата и да мълчи, ако иска да доживее до пенсия.
Владивосток вече беше затрупан от преспи сняг, стегна силен студ. От гостилниците се носеха облаци пара с миризма на баница — сирницата продължаваше! Още никой не знаеше нещо определено, а натурите със слаби нерви бързаха към гарата на Владивосток, образувайки пред касата за билети креслива опашка.
На 27 януари ледоразбивачът „Надьожний“ успя напълно да разчупи леда около крайцерите и екипажите им извикаха „Ура!“. Възгласът на матросите бе подхванат от студентите в Източния институт, които от нетърпение бяха избили замръзналите рамки на прозорците. Тълпа от хора се спусна тичешком към пристанището, където гарнизонни оркестри свиреха маршове, а на брега останаха ридаещи жени и годеници… Крайцерите заминаха и Владивосток изведнъж потъна в печал като осиротял. В църквите започнаха тържествени молебени „за победа над сатаната“. В града вече нямаше японска колония, но японските шпиони останаха. Някои от тях се бяха преоблекли в широки бели дрехи, представяйки се за корейци, други си бяха прикачили фалшиви плитки, минавайки за китайци. На телеграфа във Владивосток от тях постъпваха бързи телеграми, адресирани до Сеул и Гензан: „Разтоварете четирите вагона месо“, „Изпращам четири шевни машини.“ Не е нужен много акъл, за да се отгатне смисълът на предупрежденията, които бяха предназначени за адмирал Камимура! Той беше главният противник на владивостокските крайцери и нашите матроси го наричаха Кикимора, а понякога Карамора.7
— Ето че потеглихме — каза мичман Панафидин, когато крайцерите се измъкнаха от клещите на ледовете в чисти води…
Гръмогласни камбани възвестиха на екипажите първия войнствен сигнал за тревога — „Аларм“. От оръдията звънко гръмнаха пробни изстрели за загряване на изстудените дула. В долните отсеци миньорите вече зареждаха апаратите с торпеда.
Крайцерите още разпръсваха единични парчета лед.
Райценщайн бе издигнал своя флаг над „Русия“. А по мостика на „Богатир“ се носеха догадки и коментари:
— Все пак не е лошо да знаем къде отиваме.
— Тайна! Казват, че на командирите са им дадени специални пакети, които могат да отворят чак когато сме далеч от брега…
Зад кърмата изчезна остров Асколд. Тракайки напрегнато, крайцерите излязоха в открито море, като образуваха точен килватер. Студът се усилваше. Сте-ман отвори пакета.
— Отиваме към Сангарския пролив — съобщи той. Сангарският пролив разсичаше северната част на Япония, отделяйки от нея древната земя Йесо (днес Хокайдо), и офицерите от „Богатир“ веднага затрупаха капитана първи ранг с въпроси:
— Защо към Сангарския? Той е пълен с японски батареи… Да се пъхнеш там, е все едно да идеш на разстрел!
— Успокойте се. Заповядано ни е само да вдигнем шум при входа на пролива, за да се предизвика объркване в разписанието на японския каботаж. Ако сполучим, адмирал Того ще бъде принуден да откъсне част от своите сили на север, като намали напрежението при Порт Артур.
Крайцерите се движеха затъмнени. Нито един лъч светлина не проникваше навън от техните грамадни, ярко осветени вътрешности, запълнени с тракане на машини и вой на динамо. През нощта дистанцията между мателотите8 правеше незабележими очертанията на корабите. От „Рюрик“ се виждаше смътно кърмата на „Гръмобой“, която ту се мяташе нагоре, ту пропадаше надолу, сякаш в някакъв хаотичен танц. Офицерите ходеха с валенки и завиждаха на моряшките вълнени наметки, защото кожените им куртки се покриваха с ледена корица. Панафидин с младежка разпаленост се хвалеше: