Владивосток, уморен от голямата горещина, водеше обичайния за тила живот. Жителите постепенно свикнаха с мисълта, че войната бушува някъде далече и до тях няма да стигне. Все така се носеха върху надутите гуми файтонджиите, като скубеха по червонец за пътуване „от единия до другия край“. На улиците оживено продаваха цветя и сладолед. Дамите си изписваха тоалетите от Париж. Богаташите излокаха цялото шампанско в „Шато дьо Фльор“ и преминаха на „Аб-рау Дюрсо“. В китайските магазинчета на Семьоновския пазар шаваха като червеи трепангите20, приличащи на внезапно оживели пури. В луксозните магазини не свършваха стоките от Шанхай и Хонконг, а китайските търговци убеждаваха купувачите да не се скъпят:
— Мой стока далом плодавай… много ефтино! „Владивостокски вестител“ скърбеше за нравственото падение на почтени бащи на семейства, които в дните на войната изживяваха „втора младост“, а нашествието на столичните „звезди“ оказваше лошо влияние върху младите гимназистки. Под заглавие „Човекът мълния“ вестниците съобщаваха, че собственикът на един женски хор, някой си Пузирьов, избягал от Владивосток, като откраднал касата. Много от неговите хористки останали на сухо, но затова пък в „интересно положение“…
Горещо, задушно. Прозорците в града са широко отворени…
Духовите оркестри напомняха за войната с песента за „Варяг“, още тогава станала народна. В ръцете на матросите яростно бухаха лъскавите тръби на хеликоните, блъскаха се със звън шумящите медни чинели, а барабаните изчукваха тревожна дроб:
През лятото без излишен шум започна секретната операция на спомагателните крайцери от Доброволческия руски флот за подпомагане на неговите далекоизточни събратя.
Англия свръхбдително охраняваше проливите в света, трепереше над своя Гибралтар, не позволяваше на турците да пускат през Босфора и Дарданелите бойните кораби на Черноморския флот. Обаче руските „Смоленск“ и „Петербург“ преминаха през турските проливи под търговски флаг, а в Червено море издигнаха бойните знамена, като закрепиха на палубите оръдия, скрити дотогава в трюмовете. На 1 юли те арестуваха британския товарен кораб, който караше за Япония ценен стратегически товар — взривни вещества, листове бронирана стомана и прочее. След като арестуваха още три английски кораба, доброволците ги изпратиха в руски пристанища. Още никой не предвиждаше последиците от тази война между рейдери, която Русия така храбро беше обявила…
Като че ли телеграфните кабели на агенция Ройтер, оплели цял свят, скоро щяха да се пръснат от изобилието на информация, която изригваше от бреговете на Тихия океан върху главите на читателите като мръсотия от канализационните тръби. Лондон беше главният цензор в Европа — именно там кастрираха истината за световните събития, отрязвайки в телеграмите справедливите неща за Русия, подчертавайки всичко, което я охулва. Поради това в другите държави, черпещи информация от агенция Ройтер, отношението към руския народ ставаше все по-лошо и по-лошо, а мнението за японците се подобряваше.
Тогава още не беше известно на широката публика, че Алфред фон Шлифен, началник на германския Генерален щаб, съветваше кайзера да използува трудностите на Русия в Далечния изток, за да се стовари с всички сили върху нея от запад. Именно тази заплаха от страна на Германия и Австрия не позволяваше на Русия да изтегли от западните си граници редовните, отлично въоръжени дивизии. Петербург не помръдна от градските казарми и своята гвардия.
Куропаткин, седейки под иконите, постоянно изискваше подкрепления и скоро неговата армия стана съвсем не по-малка от японската. Армията в Манджурия растеше, растеше и растеше, а Куропаткин все отстъпваше, отстъпваше, отстъпваше („Трезв поглед върху нещата!“)…
— Колкото по-далече навлязат японците в Манджурия — доказваше той недоказуемото, — толкова по-добре за нас. Считам, че можем да отстъпваме и по-нататък, чак до Харбин, за да можем оттам да нанесем на японците удар със съкрушителна сила. За съжаление Генералният щаб не подкрепи моето мнение.
Ясно бе защо не го е подкрепил — там не бяха чак такива наивници! Куропаткин не жадуваше толкова за победа над врага, колкото се страхуваше от поражение. Изглежда, беше забравил завета на своя учител Скобелев: „Ако много се страхуваш да не бъдеш победен, никога няма да станеш победител.“ Куропаткин не умееше да воюва по целия фронт, той воюваше с отделни отряди. При това извършваше хитри маневри, но не с войските, а с канцеларските книжа. Съветският историк Д. И. Сорокин пише: „От началството Куропаткин се защитавал чрез перото. Опитен бюрократ, той пишел много гладко, умеел да хвърли прах в очите, превръщал черното в бяло.“ Куропаткин не само пишеше изкусно, той фалшифицираше военното положение (своето и на противника), или, просто казано — лъжеше и с лъжите си заблуждаваше Петербург и Генералния щаб. Той оправдаваше несполуките си с отмяната на телесните наказания във войската: „Ако пердашеха както по-рано нашите глупави ивановци, отдавна бихме подписали мир в Токио…“