Скридлов някак отпуснато се смъкна в креслото:
— Е, Пьотър Алексеич… от тебе не очаквах упреци.
Безобразов вдигна ръце като за клетва:
— Повярвай ми, това е от чисто сърце. Нали аз не ти казвам да си пробиваш път към Артур, където вече престанаха да те чакат. Но поне тук, във Владивосток, се покажи като флотоводец!
Скридлов изведнъж, стовари длан върху масата с такава сила, че от скъпите мастилници се търкулнаха капачките, излети от бронз във формата на шлемове на руските витязи от приказките.
— Разбира се! — викна той, ставайки (Безобразов също скочи). — Щом си решил, че като седя тук, се крия зад гърба ти, че те изпращам на смърт, тогава няма да отидеш повече в морето… Да! Постой на брега заедно с мене. Този път друг адмирал ще поведе крайцерите в океана.
— Кой?
— Йесен.
За кой ли вече ден от пристанищните шлепове, наобиколили крайцерите, вземаха въглища и брикети за гориво. От сутрин до вечер над корабите се носеше музика и надвисваше черен облак. „Въглищата са живот!“ — бе завещал на флота Макаров, и дългите редици от матроси, превити на две под тежестта на чувалите, мъкнеха гориво в бункерите на крайцерите — така мравките подреждат яйцата си в потайните хранилища на мравуняците. Въглищата за моряците, както и яйцата за мравките, са символ на оцеляване, надежда да останеш жив. Когато беше на вахта, Панафидин прие от брега един катер, с който Солуха и фелдшерът Брауншвайг докараха грамадна бутилка с рибено масло за възстановяване на малокръвните матроси.
— А какво има на брега? — попита ги мичманът.
— Почти като в блажената Аркадия, пълно е с хора…
След като предаде вахтата, Панафидин посети Хлодовски, молейки за разрешение да се отлъчи на брега. Старшият офицер си вееше заради горещината с красиво японско ветрило. Пред него лежеше още майският брой на американския вестник „Ню Йорк херълд“ с кореспонденция от Петербург за чествуването на героите от крайцера „Варяг“.
— Седнете… Американците пишат тук, че един от нашите матроси е получил в боя при Чемулпо наведнъж сто и шестдесет парчета от снаряд. Те го обгорили целия като вряла вода. Японските снаряди с пълнеж от шимоза21 се разпръскват на ситни метални парченца, които могат да достигнат две-три хиляди. Нашите от пироксилин дават не повече от стотина парчета. Като се вземе предвид, че оръжието на японския флот е осигурявала английската фирма „Армстронг“, то… изводите са печални.
— Защо? — учуди се Панафидин. — Нима някога сме имали съмнения в превъзходството на руската артилерия?
Ветрилото отчаяно трепкаше в ръката на Хлодовски.
— Там е работата, че още не сме имали… Може да вървите на брега — неочаквано каза той, без да завърши разговора.
Чак в края на улица „Ботаническа“, близо до Гнилия кът и Рекичката на признанията, където се бяха приютили градската беднотия и работниците, Панафидин откри сиромашкото жилище на пощенския чиновник Гусев. Старецът се зарадва, изтърси от коленете си охранения котарак:
— А, Серьожа… господин мичман. Ама че радост… Край самовара Гусев съобщи, че квартетът се е разпаднал:
— Полковник Сергеев, интендантът, хубаво свиреше на виола. А крадял още по-добре! Вече е под следствие, а пък така тънко разбираше музиката проклетникът…
— Значи не ходите у семейство Парчевски?
— Ами, къде ти! Че аз ходех там само заради моята цигулка, да не скучае. — Изглежда, че Гусев се досети какво мъчи мичмана. — То се знае, Вия Францевна е завидна госпожица. От татковите хонорари, и кю-тук да си, ще станеш красив. Господин Парчевски получава годишно повече от вашия Скридлов… А при вас във флота кога се става адмирал?
— Ами към петдесетте.
— Ето, тогава може да се появите на „Алеутска“, какво ще ви пречи да сте добър жених?…
Панафидин се накани да си тръгва:
— Жалко! Жалко, че нашият квартет се е разпаднал.
— Ех, Серьожа… Живеете си там по каютите като лалугери в дупките и нищо не знаете. Че то не само квартетът, скоро цяла Русия ще се разпадне. Русите знаят добре как да умират на война. Но виж, как да живеят добре, съвсем не могат да се научат. Наистина вече твърде много се краде. И който е по-богат, той краде повече. Опасен признак! Не случайно в древния Китай мъдреците са казвали: „Държавата се руши отвътре, а външните сили само довършват нейното поражение.“…
Разговорът остави неприятна горчивина в душата на мичмана. По „Ботаническа“ той излезе при паметника на Невелски, от „Пушкинска“ зави към „Светланска“. Тук беше както винаги — тротоарите са във властта на отбраната публика и офицерите, а матросите крачат в края на паважа, едва смогвайки да козируват на началството, което се движи на гъсто стадо както есетровите риби към брачното мръстене, когато нищо вече не може да ги спре. Панафидин забеляза и енергично крачещия Житецки, който викна към приятеля си:
21
Шимоза (от японски) — мелинит, силно избухливо вещество, получено от пикринова киселина, с което се пълнят артилерийски снаряди и торпеда. — Бел. прев.