През нощта срещу 1 август „Идзумо“ поддържаше скорост с икономичен режим на котлите, за да не се изразходват напразно запасите от бойния кардиф. Някъде страшно далеч, като че ли на другия свят, хоризонтът се очерта от саблената ивица на разсъмването. Бе ше 4 часът и 15 минути, когато извикаха Камимура на мостика.
— Какво има? — попита недоволно адмиралът.
— В морето блесна светлина… като пламване на кибритена клечка!
Това е можело да бъде отваряне на вратата на рубката на неизвестен кораб; можело е някой корейски рибар да махне с фенер; най-сетне, можело е просто да им се стори на уморените сигналчици. Камимура нескрито се прозина. От приличие реши да постои на мостика още двадесетина минути, след което искаше да се върне обратно в салона — при своята възглавница, напълнена с чаени листа.
— На южните румбове — три сенки! — разнесе се доклад.
Огромните цайсови бинокли бяха вдигнати като един върху мостиците на „Идзумо“. Постепенно трите сенки се оформиха в ясните силуети на руските крайцери и вече не оставаха никакви съмнения:
— „Русия“… „Гръмобой“… в края е „Рюрик“!
„Невидимите“ мигновено придобиха реална същност.
— Няма смисъл да им пречим — каза Камимура, — нека да избягат още по-далеч на юг, а през това време ще хлопнем вратата, водеща към Владивосток… Може да се увеличат оборотите.
С тих ропот водата се разтваряше пред „Идзумо“.
Един участник в тези събития си спомня: „Обикновено привечер всички сесъбирахме на юта, пеехме песни, правехме лудории и се смеехме… Дали не бяхме се разминали с артурците, след като още не сме ги срещнали? Кроим планове в какви смели походи ще ходим заедно с крайцерите от артурската ескадра…“
Настроението беше добро. Скоростта — прилична.
— За мене — казваше капитан първи ранг Трусов — тази операция е скъпа още и заради бащините чувства. Аз не само посрещам артурската ескадра, но ще видя и сина си — мичман на „Пересвет“. Какво ще кажа на жена си и дъщерята, ако срещата не стане?
Застъпващите на нощна вахта пренасяха към оръдията и съоръженията чайници, сухари и колбаси. Хлодовски заповяда да се разнесе по всички постове газирана вода:
— Всичко става… Дните са горещи, може да ожаднеят…
През нощта крайцерите стигнаха до паралела на Фузан (в Корея) и на Хирошима (в Япония). Тук те се разгърнаха към вест, изчаквайки идването на артурци от Жълто море. Беше четири и половина часът, когато Йесен се събуди от рязко изсвирване на въздуха в разговорната тръба. Адмиралът залепи ухо до медния накрайник.
— Моля да се качите — каза му Андреев.
— Какво има?
— Преминахме покрай някакви кораби… още е тъмно и беше трудно да се разбере какви са.
— Колко остава до Фузан?
— До корейските брегове има около 40 мили, не повече.
— Добре. Сега ще се кача.
Хоризонтът оставаше непроницаем. Прозявайки се в ръкавицата, Йесен с неприязън гледаше как Андрей Порфириевич Андреев, вече нервничейки, си отмерва педантично от флакончето 15 капки валериан. Това даже беше смешно:
— Че налейте го на око. Защо е тази математика?
— Не може. Медицината е точна наука. Трябва да са петнадесет.
В това време един от сигналчиците побутна друг:
— Виж го нашия маниак… все за здравето си се грижи.
— Намерил кога. Да беше гаврътнал целия буркан наведнъж и — зад борда! Защо само да се мъчи напразно…
Движейки се в пространството пред разсъмване, крайцерите носеха върху себе си с лекота ризницата на бронираните покрития, плутонгите31 на оръдията и боеприпасите. В задушните им отсеци доспиваха последните минути повече от две хиляди души: на „Русия“ — 745, на „Гръмобой“ — 790, на „Рюрик“ — 812…
— Нашите… нашите идват! — започнаха да се вълнуват сигналчиците.
Крайцерите се разбудиха. По десния траверс се очертаха пушеци на кораби и матросите (някои още боси, направо от койките) се надвесваха през тънките бордови леери, вглеждайки се в още смътните очертания на корабните силуети.
— Ура! Промъкнали са се все пак…
— Старецът Витгефт е юнак!…
— Ей, артурци! Много здраве от Владивосток…
— Слава богу, срещнахме се…
— Сега на всички ни ще стане по-леко… Капитан първи ранг Андреев рязко пусна бинокъла.
— Начело е „Идзумо“ — тихо каза той на Йесен.
Развиделяваше се. Японските крайцери се движеха, пресичайки пътя на нашата бригада за оттегляне на север. Между мателотите на противника се спазваха малки интервали, както по време на преглед от императора. Сега всички виждаха по мачтите им огромните бели флагове с червени кръгове. Радостта от срещата угасна. Започваше трезво преброяване на вражеските сили по реда им в килватера: „Идзумо“, „Токива“, „Адзума“, а крайният още се губеше в мъглата.