— Дистанция осемдесет кабелта.
— Виждам. Но кой е последен? — попита Йесен.
— Три високи и тънки комина… Това е „Ивате“. Йесен свали фуражката и дълго се кръсти.
— Тревога! — обяви той.
Стенговите32 флагове, зовящи на бой, мигновено излетяха по местата си. На стража при корабните знамена застанаха часовите — с изпитана храброст, дисциплинирани, които по-скаро щяха да умрат, но не и да напуснат поста си. Крайцерите оживяха със скърцането на траповете, които ту отвеждаха матросите чак до облаците, ту ги хвърляха в преизподнята на дълбоките трюмове. Всичко трещеше — люкове, врати, клинкети — и след последния влязъл всичко това се заключваше със скърцане, сякаш запечатваха хората в огнеупорен банков сейф. Унтерофицерите пристягаха към коланите си кобурите с револвери. А барабанчиците все биеха и биеха тревога. Острите звуци на бойните тръби изпълниха тишината с мотива на битката:
(Аз помня този мотив. Той е останал и в днешния ни флот.)
Пет минути преди тревогата беше прехваната една депеша на Камимура до Сасебо: „Ще възпрепятствуваме… бой, трябват още два крайцера… пътят на русите по фланга е затворен.“ Панафидин зае мястото си. В бордовия каземат всичко напомняше времената на Ушаков и Нелсън, само дървото бе сменено с желязо; към вътрешността на кораба стърчаха задните части на оръдията, показали навън дулата си. В оръдейните отвори (портите) проблясваше морето.
Камимура изпразни оръдията — за прострелване.
За разлика от нашата линията на неговите крайцери беше еднотипна, тя съдържаше еднаква артилерия, с тази разлика, че някои имаха гарвеирана (английска) броня, а флагманският „Идзумо“ беше обкован с броня на Круп (германска)…
— Пердашат като на парад — каза Шаламов. Панафидин надникна през портата като от балкона на висока къща и след като беше определил разстоянието до противника, Наивно реши:
— Че какво толкова? Падна ни се чудесен случай да изпробваме нашата артилерия на всякакви достъпни дистанции…
Йеромонах Алексей Конечников обикаляше бойните постове и ръсеше топовете със светена водичка:
— Спаси, господи, люди твоиии… амин!
Той явно бързаше, тъй като бойното разписание го призоваваше към банята-лазарет на „Рюрик“. От вратата на носовия отсек Панафидин извика барон Курт Щакелберг:
— Камимура вече започна, а ние?
— Сега… ще започнем и ние — отговори Щакелберг и в същия миг нещо яркочервеникаво като кълбовидна мълния се вряза в носовия каземат, съседен на Панафидинския.
— Давай пясък… сипвай, сипвай, сипвай! — крещеше някой.
Оръдията вече бяха отскочили назад от първия залп, компресорите плавно ги наместиха, щракнаха затворите. Николай Шаламов сръчно метна нов снаряд в гърлото на затвора. Панафидин не можа да се сети веднага, че с пясъка ще засипват локвите от кръвта на убитите, за да не се хлъзгат краката на живите по палубата. Бучейки, елеваторите подаваха нагоре снаряди и барутни заряди. През отвора на вратата се виждаше как матросите влачат за краката Щакелберг и главата на барона се люшка безпомощно.
— Къде го носите? Какво му има, братлета?
— Вече е готов… свърши курса. Край!
„Колко бързо става това“ — не се ужаси, а просто отбеляза подсъзнателно мичманът. Но от този момент той престана да се суети, като реагираше точно на воя на сигналните сирени, призоваващи към залп неговата батарея. При попаденията руските снаряди предизвикваха неясна светлина, сякаш изсичаха искра от кремък, а японските правеха кълба от гъст дим, поради което понякога изглеждаше, че нашите снаряди въобще не достигат целта. Много неща му се проясняваха. Неща, за които по-рано мичманът въобще не беше се замислял. „Рюрик“, който се движеше последен, ритмично потреперваше от експлозиите на фугасните снаряди. Николай Шаламов крещеше:
— Горим… горим, бе! Вие какво, не виждате ли?
— Събори комина на „Русия“, братлета.
— Хайде, носи маркучите… Ей, в трюмовете, налягане, налягане!
Струйниците се отвинтваха в ръцете на матросите. От носовия отсек пламъкът се прехвърли в съседния. Японските фугаси мятаха нагоре парчета от палубната настилка. И всичко това сред пращенето на огъня, сред отровния дим. На оживелите след експлозията на шимоза веднага им се слепваха устата, изпитваха страшна жажда и ревяха:
— Вода! Кой ще ми даде да пийна… поне една глътка!
32
Стенга (мор., от хол.) — тънка дървена наставка на мачтата на кораб, когато последната е висока и се състои от повече части. — Бел. прев.