Вдигаха оръдията нагоре с помощта на скрипци, като при стрелба ги държаха с въжета. Понякога под огъня на противника те крепяха оръдията върху гърбовете си, а друг път скачаха върху затворите им като върху цепеници и с тежестта си задържаха оръдията на нужния вертикален ъгъл…
На мостика Йесен с обгорял кител изчакваше Андреев. Държеше протегнати напред изпогорените си ръце, като ги подлагаше на освежаващото въздушно течение, идващо от счупените прозорци на ходовата рубка. С лъжлив маньовър адмиралът отвеждаше крайцерите на юг, за да може след това да намери заветното „прозорче“ за преминаване на северните румбове, спасителни за тях. Той каза на Андреев:
— Всичко щеше да се размине и можехме да се измъкнем, но откъм морето, сам виждате, идват още два японеца — „Чихайя“ и „Такачихо“, — а „Рюрик“ вече престана да отговаря на позивните…Как е при вас?
— Заповядах — изкрещя в ухото му Андреев — да зареждат взрив под машините и да подготвят кингстоните за отваряне!
— Добро — съгласи се Йесен и даже кимна…
(В бригадата бяха останали само четири оръдия от 203 мм срещу шестнадесет японски, на 14-те руски петдюймовки японците отговаряха със залпове от 28 дула. Камимура подавяше бригадата с такова огромно превъзходство, каквото не бе имал даже адмирал Того в сражението с портартурската ескадра.)
— Прогонете „Нанива“ — настояваше Йесен. — Пак се насочва към „Рюрик“… Ей, там на бака33, чухте ли? Сигналчици, дайте запитване към „Рюрик“: „Всичко ли е благополучно?“
Крайцерът дълго не отговаряше на въпроса на адмирала. Отдалеч се виждаше как над него избухват купища с отломки от палубата, в стълбове от жълтеникав дим изчезват надстройките… Точно в 06, 28 над обезобразения мостик се разтвори пашкулът на сигналния флаг „Како“.
— „Рюрик“ е загубил управление — разчетоха го сигналчиците.
Вероятно този сигнал „Како“ са разбрали и от мостиците на „Идзумо“ — от японските крайцери се дочуха радостни викове.
— Попитайте „Рюрик“ кой е на мостика? Отговорът дойде: лейтенант Зенилов води крайцера.
— Той е минен офицер — подсказа Андреев. Йесен свали от себе си тлеещия кител:
— Ами къде е Трусов? Къде е в края на краищата Хлодовски?
Камимура не разбра маньовъра на русите и, изглежда, беше дошло времето, след като се доближат плътно до корейските брегове, да обърнат бригадата към норд-остовата четвъртина на хоризонта.
— Но сега не можем да оставим „Рюрик“!
— Съвсем не е възможно — отвърна Андреев…
„Цяла ли е каютата? Не е ли изгоряло моето виолончело?…“
Панафидин за последен път видя Хлодовски — елегантен както преди, с папионка, сякаш се е върнал от бал, само бакенбардите бяха изчезнали от лицето му, изгорени от пламъка на пожарите. Обхождайки оръдията, той потупваше по раменете матросите:
— Ти си от град, ти си от село, но всички сте морски хора. Не отиваме нито на екзекуция, нито на бесилото, а в свещен бой за отечеството!
След малко от съседния каземат измъкнаха на носилка офицер: „На слепоочието с огромна рана, едното око изскочило, другото като стъкло, но кой е това — не можеше да се разбере…“
— Кого помъкнаха? — попита Панафидин.
— Хлодовски — отговори Шаламов.
— Ах, боже мой! Е, подавай,… подавай…
Линолеумът на палубите вече беше изгорял, навсякъде плискаше мръсна вода с парцали от бинтове. В тази вода, розова от кръвта, плуваха мъртъвци. Шаламов напъха снаряд в канала на дулото:
— Ах, майка му стара! Усещам, че вече не ни е до победа, а по-скъпо да продадем тоя скапан живот…
Елеваторите още работеха, подавайки от погребите снаряди и барут. Но артилерията не успяваше да ги изстрелва. Един японски фугас възпламени пирамидата от натрупаните за оръдията заряди. От торбичките се разхвърчаха дълги ленти с горящ барут. Извивайки се и съскайки като пепелянки, те подскачаха на височина до два метра и матросите ги ловяха с голи ръце, за да ги изхвърлят през отворените порти.
— Ще изгорим! Спасявайте се, братлета, кой как може…
Някой се совна през портите в морето, другите завикаха:
— Стой, мърша такава! Като ще пукаме, за всички ни има един ковчег. …
Някой отвори люка; показа се главата на прапоршчик Арошидзе, който влачеше след себе си маркуч под налягане:
— Дръжте… при нас е добре, при другите е още по-лошо!
Панафидин погледна обгорените си ръце, от които висяха черни парцали кожа:
— Вече край. Насвирих се на моя „Гуарнери“…
— В лазарета! — рече Шаламов. — Да ви заведа ли?
— Остани тук, аз ще стигна сам… сам…
Банята с лазарета беше вградена между въглищните бункери, които поемаха върху себе си японските снаряди. Разрушавайки външните бордове, взривовете всеки път предизвикваха шумящи свличания на въглищата, които с тонове се изсипваха в морето. Панафидин прекрачи в лазарета като в ада… Натъркаляни по пода, лежаха осакатени, обгорели, хъркащи, останали без очи, страдащи хора, а един сигналчик, загубил двете си ръце, се дърпаше от санитарите: