Дръпна юздите силно вдясно, завъртайки коня, след което го пришпори здраво. Животното се вдигна на задни крака, сви предните и започна с мъка да си проправя път към пяната над дълбокия водопад.
Гранична пустош на провинция Шидзян, Тибет
Империя Цин, Китай, 1677 г.
Джузепе видя облакът прах на източния хоризонт преди брат си. Кафявата завеса от пръст и пясък, широка километър и половина и приклещена между стените на тясната долина, се бе устремила към тях.
Без да откъсва поглед от зрелището, Джузепе потупа брат си по рамото. Франческо Лана де Терци от ломбардския град Бреша клечеше и изучаваше няколко чертежа. Той вдигна глава и погледна в посоката, която Джузепе му сочеше.
По-младият Лана де Терци прошепна нервно:
— Буря ли е?
— Нещо такова — отвърна Франческо. — Но не е това, което си мислиш.
Зад облака прах не се криеше пясъчна буря, като тези, с които бяха свикнали през последните шест месеца, а стотици конски копита, пришпорвани от стотици смъртоносни елитни воини.
Франческо тупна Джузепе по рамото.
— Не се тревожи, братко. Очаквах ги — макар и не толкова рано, да си призная.
— Той ли е? — попита пресипнало Джузепе. — Идва? Не ми го каза…
— Не исках да те плаша. Не се тревожи. Имаме още време.
Франческо вдигна длан, за да заслони очите си от слънцето и се вгледа в наближаващия облак. Беше научил, че разстоянията мамят. Огромната империя под властта на династията Цин се простираше далеч отвъд хоризонта. За двете си години по тези земи, Франческо и брат му видяха какъв ли не терен — от джунгли до пустини, ала от всички тях, този район, който се изписваше и произнасяше по десетки различни начини, изглеждаше най-запуснат.
Наоколо се издигаха хълмове — по-заоблени или по-остри. И всичко беше само в два цвята — кафяво и сиво. Дори водата на реките в долините беше мътно сива. Сякаш Бог бе прокълнал това място. В дните, когато облаците се разкъсваха, яркосиньото небе само подчертаваше пепелявия потискащ пейзаж.
И този вятър, помисли си Франческо и потрепери. Имаше някаква неестествена живост у неспирния вятър, който свистеше през скалите и носеше стълбчета прах ниско над земята. Местните често приемаха тези явления за призраци, дошли да отнесат душите им.
Преди шест месеца Франческо, учен по природа, а и по образование, се бе подсмихнал на тези суеверия. Сега вече не беше много сигурен. Наслуша се всякакви странни нощни звуци.
Още няколко дни, успокои се сам, и ще имаме каквото ни е нужно. Ала не е само въпрос на време, нали? Правеше сделка с дявола. Това, че го правеше за общото благо, беше нещо, което — така се надяваше Франческо, Бог ще си спомни в Деня на Страшния съд.
Той погледа приближаващата стена прах още няколко секунди, свали ръка и се обърна към Джузепе.
— Имаме още поне час, докато дойдат. Хайде, да довършим.
Франческо се обърна и подвикна на един от хората — нисък, широкоплещест мъж с черна туника и панталони от груб плат. Това беше Хао, главният преводач на Франческо и човек за връзка с местните. Мъжът дотича веднага.
— Да, господине! — каза той с тежък акцент, въпреки че италианският му не беше лош.
Франческо въздъхна. Макар отдавна да се бе отказал да настоява Хао да го нарича с първото му име, все пак се надяваше, че в един момент мъжът сам ще се отърси от формалното си отношение.
— Кажи на хората да привършат по-бързо. Гостът ни скоро ще пристигне.
Хао отправи поглед към хоризонта и видя същото, към което Джузепе посочи преди няколко минути. Ококори се, ала бързо си върна самообладанието, кимна отривисто и каза:
— Ще бъде готово, господине!
Хао се обърна и започна да раздава заповеди на десетината местни, които седяха под върха на хълма. После махна с ръка и изтича при тях, за да се присъедини към усилията им.
Мястото, където останаха Франческо и брат му, бе десет на десет разкрача и всъщност бе покрива на вътрешния двор на една гомпа1. От тук на всички страни се проточваха, осеяни с кули и наблюдателници стени, които следваха хребетите на хълма чак до дъното на долината. Приличаха на прешлените на някакъв гигантски гущер.
Макар че Франческо беше научил, че гомпата е най-вече укрепено средище на знанието, обитателите на тази сякаш имаха само едно занимание: войниклъка. За което той беше благодарен. По равнините нерядко се наблюдаваха набези и битки и беше ясно, че той и хората му живеят на границата на тази страна. Неслучайно бяха прехвърлени тук, за да довършат работата по машината — която техният благодетел нарече Великия дракон.
1
Гомпа — смесица от укрепление, университет и будистки манастир в Тибет, Индия, Непал и Бутан — Бел.прев.