— Госпожице Поумрой! — Гидиън вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Но все пак остана леко изненадан, когато жестът му постигна целта си. — Нека си изясним едно нещо, госпожице Поумрой. Съдбата на Ъпър Бидълтън въобще не ме интересува, стига фамилните земи да продължават да носят пари. Но ако не ми осигуряват приличен доход, уверявам ви, че без колебание ще ги продам.
— Но прехраната на повечето хора в този район зависи от вас, по един или друг начин. Като най-едрия земевладелец наоколо вие осигурявате икономическата стабилност на цялата област. Сигурна съм, че сте наясно с това.
— Интересите ми към Ъпър Бидълтън са от финансово, а не от сантиментално естество.
Изглежда Хариет за миг се почувства объркана, но бързо се съвзе.
— Сигурно се шегувате, милорд. Разбира се, че ви интересува съдбата на селото. Та вие толкова бързо се отзовахте на писмото ми! Това доказва, че сте истински загрижен.
— Дойдох тук само от любопитство, от чисто любопитство, госпожице Поумрой. Писмото ви звучеше не по-малко заповедно от кралски указ. Не съм свикнал да бъда привикван от млади момичета, които дори не познавам, а още по-малко да търпя те да ми четат лекции относно задълженията и отговорностите ми. Трябва да призная, че бях ужасно любопитен да се срещна с жената, която си въобразява, че има правото да се държи така.
— О… — изражението й рязко се промени. Изглежда едва сега започна да разбира, че Гидиън не е особено доволен от тази среща, чиято инициаторка беше тя самата. Хариет се усмихна неуверено. — Простете, милорд. Може би писмото ми е звучало малко заповедно?
— Това е меко казано, госпожице Поумрой.
Тя прехапа устни, като го гледаше изпитателно.
— Признавам, че наистина имам лошия навик да съм, как да кажа, прекалено пряма?
— По-правилно ще е да кажете рязка. Или изискваща. Дори деспотична.
Хариет въздъхна.
— Прав сте. Но с така, защото непрекъснато ми се налага да взимам решения. Татко в много отношения беше прекрасен човек, но предпочиташе да се занимава с духовното благоденствие на паството си, а не с ежедневните грижи на семейството. Леля Ефи е наистина много мила, но не е възпитана да взима решения. А сестра ми току-що завърши училище и няма почти никакъв житейски опит.
— С други думи, отдавна сте поели управлението на дома в свои ръце, поради което сте свикнали да заповядвате и командвате за всяко нещо — заключи Гидиън. — Това ли искахте да кажете, госпожице Поумрой?
Тя се усмихна, очевидно доволна от схватливостта му.
— Точно така. Виждам, че разбирате. Сигурно ви е известно, че във всяка ситуация все някой трябва да взима решения и да издава команди.
— Като на борда на кораб, така ли? — Гидиън с мъка сдържа усмивката си при мисълта как Хариет Поумрой командва кораб от кралската флота. Щеше да изглежда наистина впечатляващо в капитанска униформа, реши той. Готов бе да заложи цяло състояние, че задните части на госпожица Поумрой значително ще променят облика на чифт обикновени моряшки панталони.
— Да, точно както на борда на кораб — каза Хариет. — Е, в нашия дом, най-общо казано, аз съм човекът, който трябва да взима решенията.
— Разбирам.
— Чудесно. Но все пак дълбоко се съмнявам, че сте пропътували цялото разстояние от имението ви на север до тук само за да задоволите любопитството си коя жена се е осмелила да ви пише с такъв рязък тон. Все пак признайте, че се интересувате от събитията тук, в Ъпър Бидълтън, милорд.
Гидиън сви рамене и прибра писмото обратно в джоба си.
— Няма да споря за това с вас, госпожице Поумрой. Важното е, че съм тук, затова нека да минем на въпроса. Може би ще бъдете така любезна да ми съобщите каква по-точно е тази злокобна опасност, която споменавате в писмото си, както и защо тя изисква от мен крайна дискретност!
Нежните устни на Хариет се разтегнаха в иронична усмивка.
— О, боже. Освен че ви се е сторило доста заповедно, писмото ми е звучало и някак злокобно, така ли? Сигурно ви е заприличало на откъс от страховитите готически романи на госпожа Радклиф1.
— Да, госпожице Поумрой. Точно така — Гидиън не сметна за необходимо да споменава, че е препрочел писмото няколко пъти. То наистина бе необикновено. Молбата за съдействие беше отправена с такъв енергичен тон, а и стилът на писмото, макар да бе доста драматичен, говореше за особена жизненост и сила на духа, което действително бе събудило любопитството му да се срещне очи в очи с авторката.
— Сър, разберете ме добре: исках да съм съвсем сигурна, че ще прикова вниманието ви.
1
Ани Радклиф — английска писателка от 18 век, чиито романи са сред най-популярните в жанра на готическия роман.