— Няма да е за пръв път — засмя се тя.
По време на полета Гамаш и Бовоар обсъждаха случая на висок глас, за да надвикат двигателите на малката "Чесна". После обаче главният инспектор се загледа през прозореца и потъна в мълчание. Бовоар забеляза, че си е сложил миниатюрни слушалки и слуша музика. Дори се досещаше каква. На лицето на главен инспектор Гамаш витаеше едва доловима усмивка.
Бовоар се обърна и се загледа през малкото прозорче от своята страна. Беше кристално ясен ден в средата на септември и долу ясно се виждаха градовете и селата. После селата станаха по-малки и оредяха. Самолетът направи вираж наляво и Бовоар видя, че пилотът следва криволичеща река. В посока север.
Летяха все по-далеч и по-далеч на север. Всеки потънал в собствените си мисли. Гледаха към земята под тях, докато всички следи от цивилизацията изчезнаха и остана единствено гора. И вода. На ярката слънчева светлина водата не изглеждаше синя, а на ивици и кръпки в златисто и ослепително бяло.
Следваха една от тесните златисти ивици дълбоко в гората. Дълбоко в Квебек. Към един труп.
Докато летяха, тъмната гора започна да се променя. Първо единични дървета тук-там. После все повече и повече. А накрая цялата гора се изпъстри с оттенъци на жълто, червено, оранжево и наситеното тъмнозелено на вечнозелените растения.
Тук есента идваше по-рано. Колкото по на север, толкова по-рано. Колкото по-дълга, толкова по-красива.
И тогава самолетът започна да се снижава. Надолу, надолу, надолу. Сякаш щеше да забие нос в езерото. Но вместо това се изравни хоризонтално с водата и докосна повърхността, за да се приземи върху черния път, приспособен за кацане.
А сега главен инспектор Гамаш, инспектор Бовоар, капитан Шарбоно и лодкарят пореха вълните на същото това езеро. Лодката леко се наклони надясно и Бовоар видя как изражението на старшия детектив се променя. От замислено на изненадано.
Гамаш се наведе напред с грейнали очи.
Бовоар се размърда в седалката си и се огледа.
Бяха влезли в голям залив. Крайната точка на пътуването им.
Дори Бовоар усети прилив на вълнение. Милиони хора търсеха това място. Обикаляха по света, за да намерят отшелниците, които живееха тук. И когато най-сетне ги откриха в най-затънтената част на Квебек, хиляди туристи започнаха да прииждат насам, като отчаяно искаха да се срещнат с тях. Може би наемаха точно този лодкар, за да прекосят езерото.
Ако Бовоар бе ловец, а Гамаш — изследовател, то мъжете и жените, които идваха тук, бяха поклонници. И копнееха да получат онова, което вярваха, че тези мъже притежават.
Но щеше да е напразно.
Защото всички биваха отпратени още на входа.
Бовоар осъзна, че и друг път е виждал тази гледка. На снимки. Пейзажът пред очите им бе станал популярно изображение и — някак непочтено — се използваше от квебекското Министерство на туризма за рекламиране на областта.
Място, което не допускаше посетители, се използваше да примамва туристи.
Бовоар също се наведе напред. В самия край на залива се издигаше крепост като изсечена в скалите. Камбанарията й стърчеше, все едно беше изригнала от земята в резултат на сеизмична дейност. От двете й страни се виждаха разперени крила. Или ръце. Разтворени в благословия или покана. Убежище. Сигурна прегръдка в дивата пустош.
Илюзия.
Това бе почти митичният манастир Saint-Gilbert-Entre-les-Loups[12]. Обител на две дузини уединени и съзерцателни монаси. Които бяха построили църквата си възможно най-далеч от цивилизацията.
На цивилизацията й бе отнело стотици години да ги открие, ала последната дума принадлежеше на мълчаливите монаси.
Двайсет и четирима мъже бяха преминали отвъд тази порта. И тя се бе затворила. Оттогава никоя друга жива душа не бе допусната вътре.
До днес.
Главен инспектор Гамаш, Жан Ги Бовоар и капитан Шарбоно бяха поканени да влязат. А билетът им беше един мъртвец.
ГЛАВА ТРЕТА
— Искате ли да ви изчакам? — попита лодкарят и с лека насмешка почеса наболата си брада.
Не му бяха казали защо са дошли. Може би предполагаше, че са журналисти или туристи. Поредните заблудени поклонници.
— Oui, merci — отвърна Гамаш и подаде на човека възнаграждението му заедно с щедър бакшиш.
Лодкарят прибра парите в джоба си и се загледа в пътниците, които разтовариха вещите си и се качиха на пристана.
— Колко дълго можете да ни чакате? — попита главният инспектор.
— Към три минути — засмя се лодкарят. — Това е около две минути повече, отколкото ще ви е нужно.
— Можете ли да осланете… — Гамаш погледна часовника си. Минаваше един следобед. — … до пет?
12
Произнася се като "Сен Жилбер Онтр ле Лу". В превода е запазено авторовото решение пълното име на манастира да е изписано на френски. При съкратеното изписване е използвана транслитерация — "Сен Жилбер"