— Искате да чакам тук до пет? Вижте, знам, че идвате отдалеч, обаче трябва да ви е ясно, че няма да ви отнеме четири часа да извървите пътя до онази врата, да почукате, а после да се обърнете и да се върнете.
— Те ще ни пуснат да влезем — каза Бовоар.
— Вие монаси ли сте?
— Не.
— Папата ли сте?
— Не — отвърна Бовоар.
— Тогава ви давам три минути. Използвайте ги разумно.
От пристана и нагоре по пътеката Бовоар ругаеше под носа си. Когато стигнаха до голямата дървена порта, главният инспектор се обърна към него.
— Изкарай го от себе си, Жан Ги. Прекрачим ли прага, край с ругатните.
— Oui, patron.
Гамаш кимна, Жан Ги вдигна ръка и похлопа на вратата. Звук почти не се чу, но го заболя ужасно.
— Maudit tabernac[13] — процеди през зъби.
— Мисля, че ето това е звънецът — каза капитан Шарбоно и посочи към дългия метален прът в кухина, изсечена в камъка.
Бовоар я взе и хлопна с все сила по вратата. Този път се чу звук. Той отново замахна и забеляза множество вдлъбнатини от предишни удари. И удари отново. И отново.
Жан Ги погледна зад себе си. Лодкарят вдигна ръка и чукна с пръст по часовника си. Бовоар се обърна към вратата и се сепна.
В дървото се бяха появили очи. Вратата ги гледаше. После осъзна, че се е отворил процеп, през който надничаха две кървясали очи.
Ако Бовоар се бе изненадал да види очите, то и очите изглеждаха изненадани, че го виждат.
— Oui — Думата прозвуча приглушено иззад дървото.
— Bonjour, mon frére[14] — каза Гамаш. — Казвам се Арман Гамаш, началник съм на отдел "Убийства" в Sûretè. Това са инспектор Бовоар и капитан Шарбоно. Предполагам, че ни очаквате.
Дървеното прозорче хлопна, после се чу безпогрешното изщракване, щом то се заключи. Настъпи тишина и Бовоар се зачуди дали наистина щяха да ги допуснат вътре. И ако не, какво щяха да правят тогава? Да разбият вратата? Лодкарят очевидно нямаше да им бъде от полза. Бовоар вече чуваше тихото кискане от пристана, примесено с плискането на вълните.
Той погледна към гората. Беше гъста и мрачна. Бяха се опитали да я държат на разстояние. Бовоар виждаше следи от отсечени дървета. Пънове бяха осеяли пространството около стените като след битка, последвана от крехко примирие. В сянката на манастира пъновете приличаха на надгробни плочи.
Бовоар си пое дълбоко въздух и си наложи да се вземе в ръце. Подобни изблици на въображението не му бяха присъщи. Той боравеше с факти. Събираше ги. А главният инспектор събираше усещания. При всеки случай на убийство Гамаш следваше тези усещания — стари, прогнили, разложени. И в края на пътечката от лигава слуз откриваше убиеца.
Докато Гамаш следваше усещанията, Бовоар следваше фактите. Строго и неумолимо. Но когато работеха заедно, усилията им се увенчаваха с успех.
Бяха добър екип. Страхотен екип.
"Ами ако не се зарадва?" Въпросът тайно се прокрадна в мозъка на Бовоар. "Ами ако не иска Ани да е с мен?"
Но това също бе просто плод на въображението. Не факт. Не факт. Не факт. Той се вторачи във вратата и отново видя вдлъбнатините от предишни удари. Нанесени от някого — или нещо — в отчаяното му желание да влезе.
Инспектор Гамаш стоеше до него, без да трепне. Напълно спокоен. Взираше се във вратата, сякаш не беше виждал нищо по-забележително през целия си живот.
А капитан Шарбоно? С периферното си зрение Бовоар виждаше, че той също се взира във вратата. Изглеждаше неспокоен. Нетърпелив или да влязат, или да се махнат. Или да отидат, или да си тръгнат, да направят нещо, каквото и да било, само да не чакат на прага като някакви крайно любезни завоеватели.
Тогава се чу шум и Бовоар видя как Шарбоно трепна от изненада.
Разнесе се продължително стържене на ковано желязо по дърво. После тишина.
Гамаш не помръдна, не се изненада — или поне не го показа. Продължи да се взира във вратата, сключил ръце зад гърба си. Сякаш разполагаше с цялото време на света.
Вратата се открехна. После още малко. И още малко.
Бовоар очакваше да чуе скърцане като от стари, ръждясали панти, най-после влезли в употреба. Ала не се чу никакъв звук. Което бе още по-смущаващо.
Вратата се отвори докрай и пред тях изникна фигура в дълга черна роба. Но не изцяло черна. С бели еполети на раменете и тясна бяла предница, която частично покриваше гърдите. Сякаш монахът бе затъкнал ленена кърпа в яката си и бе забравил да я махне.
На вързаната около кръста му връв висеше халка с един-единствен гигантски ключ.
13
Ругатня, типична за Квабек, от maudit — проклет, и tabernac, свързва се с религиозното tabernacle — храм, скиния (фр. ез.). — б. р.