Брат Симон крачи покрай цветните лехи и обмисля кои от тях трябва да бъдат извадени и прибрани на топло за лютата зима, която неумолимо приближава.
После спира. Тревата в дъното на градината е смачкана. Леко отъпкана. Не много. Случаен посетител вероятно не би забелязал. Но секретарят на абата не е случаен посетител. Той познава всяко листо, всеки стрък трева. Грижи се за тази градина като за свое дете.
Нещо не е наред.
Той се озърта. Търси с поглед абата. Ала знае, че абатът е тръгнал към подземието, за да огледа геотермалната система.
Брат Симон стои абсолютно неподвижен под мекото септемврийско слънце, с обострени сетива и зорък поглед.
— Дотук прав ли съм? — попита Гамаш.
Гласът на главния инспектор бе толкова хипнотизиращ, а думите му така описателни, че брат Симон бе забравил къде се намира. Почти усещаше как хладният есенен въздух гали лицето му.
Той погледна към главния инспектор, настанен най-спокойно срещу него, и си помисли — не за първи път, че това е един много опасен мъж.
— Ще приема мълчанието ви за съгласие — каза Гамаш с лека усмивка, — макар да съм наясно, че това често се оказва грешка.
Той продължи да разказва и картината помежду им отново оживя.
— Правите няколко крачки, опитвайки се да разберете каква е онази купчина в дъното на градината. Все още не изпитвате тревога, само любопитство. После забелязвате, че тревата не е просто отъпкана, по нея има и кръв.
Двамата мъже видяха как брат Симон се навежда, оглежда прегънатите стръкчета трева, изцапани тук-там с кръв, като стигмата по опадалите листа.
После спира, вдига глава и проследява дирята с поглед.
В края на пътеката лежи човек. Свит на кълбо, като плътна черна топка. С бял щрих отгоре. Но не изцяло бял. Има и яркочервено.
Брат Симон хвърля градинарските си инструменти и хуква нататък. Втурва се напряко през храстите, за да стигне по-бързо. Стъпква драгоценни многогодишни растения. Прегазва ярките рудбекии[72], изпречили се на пътя му.
Един монах, негов събрат, е ранен. Тежко ранен.
— Помислих… — каза брат Симон, без да гледа Гамаш в очите. Седеше вторачен в броеницата си. Говореше тихо, не по-високо от шепот, и главният инспектор се наведе напред, за да не изпусне и думичка. — Помислих…
Едва тогава брат Симон вдигна поглед. Стигаше му само да си спомни, за да изпита същия страх.
Гамаш не каза нищо. Изражението му си остана неутрално с едва доловим интерес. Но дълбоките му кафяви очи не се откъсваха от монаха и за миг.
— Помислих, че е отец Филип. — Той сведе поглед към простия кръст, който се полюшваше от броеницата му. После брат Симон вдигна ръце, наведе глава и застина в тази поза, а кръстът от броеницата тихо докосна челото му. — О, Господи, помислих, че е умрял. Реших, че му се е случило нещо. — Гласът на брат Симон звучеше приглушено. Но чувствата му бяха кристално ясни.
— Какво направихте? — тихо попита Гамаш.
Все така стиснал глава между дланите си, монахът сякаш говореше на пода.
— Поколебах се. Бог да ми е на помощ, не знаех какво да направя.
Той вдигна глава и погледна към Гамаш. Към своя изповедник. Надяваше се на разбиране, ако не на опрощение.
— Продължавайте — каза Гамаш, без да откъсва поглед от него.
— Не исках да гледам. Страхувах се.
— Разбира се, че сте се страхували. Всеки на ваше място би се страхувал. Но в крайна сметка отидохте до него — каза детективът. — Не избягахте.
— Не.
— Какво се случи?
Брат Симон впи поглед в очите на Гамаш, все едно те бяха въже, а той висеше на него от висока скала.
— Коленичих и лекичко го обърнах. Реших, че може да е паднал от стената или от дървото. Знам, нелепо е, но не виждах как иначе би могло да се случи. А ако си беше счупил врата, не исках да…
— Oui — каза Гамаш. — Продължавайте.
— И тогава видях кой е. — Гласът на монаха се промени. В тона му продължаваше да се усеща предишната тревога и напрегнатост от възстановяването на събитията, но в различна степен. — Не беше абатът. — В гласа му се усети облекчение. — Беше приорът.
И още облекчение. Онова, което бе започнало като кошмарна трагедия, бе завършило едва ли не с щастлив край. Брат Симон не можеше да го скрие. Не се и опитваше.
Но въпреки това не изпускаше погледа на инспектора. Търсеше неодобрение.
Не откри такова. Само приемане, че може би най-сетне чува истината.
— Жив ли беше? — попита Гамаш.
— Oui. Очите му бяха отворени. Взираше се в мен, стисна ръката ми. Прав сте. Той знаеше, че умира. И аз знаех. Не мога да ви кажа как разбрах, но го знаех. И просто не можех да го оставя сам.
72
Храст с яркожълти цветове, известен още като „Чернооката Сюзан“ или „Китайско слънце“. — б. пр.