— Бог би ли го порицал за нещо такова? — попита Гамаш.
— Че е гей? Може би не. Че е нарушил обета за целомъдрие — вероятно да. Тези неща се нуждаят от изповядване.
— И е достатъчно да се каже "хомо"? — Гамаш далеч не бе убеден в това, макар да знаеше, че когато човек умира, разумът не играе голяма роля. Ако изобщо играе. Когато настъпи краят и има време само за една дума, коя би била тя?
Главният инспектор не се съмняваше коя ще бъде неговата последна дума. И коя вече беше. Когато си мислеше, че умира, той бе повтарял две думи, преди накрая да изгуби съзнание.
Рен-Мари.
И през ум не би му минало да каже "хетеро". Но от друга страна, не изпитваше вина за връзките си. За разлика от приора вероятно.
— Имате ли негово лично досие, което бих могъл да видя? — попита Гамаш.
— Не.
— "Не", не искате да ми го покажете, или "не", просто нямате лични досиета?
— Просто нямаме лични досиета.
Щом забеляза учудването на главния инспектор, брат Симон побърза да обясни:
— В началото на монашеския си живот сме подложени на строги проверки и изпитания. И в първия ни манастир би трябвало да се пази лично досие. Но не и при отец Филип, не и тук в "Сен Жилбер".
— Ако измине целия път дотук, значи е трябвало да ни намери отново, предполагам — каза брат Симон.
По тази логика, помисли си Гамаш, смъртта на приора също е била Божия воля. Така е трябвало да се случи. Бог очевидно! Не скучаеше покрай гилбертинците. Френският чуждестранен легион сред религиозните ордени.
Логично, помисли си Гамаш. Нямаше място за отстъпление. Нямаше минало, към което да се върнат. Отвъд стените нямаше нищо друго, освен дива пустош.
— Впрочем, като се заговорихме за пукнатини, знаете ли за основите? — попита Гамаш.
— Основите на кое?
— На абатството.
Брат Симон изглеждаше объркан.
— Трябва да говорите с брат Реймон за това. Но си отделете половин ден и се подгответе да обогатите познанията си за нашата канализационна система, и то повече, отколкото е здравословно.
— Значи абатът не ви е казал нищо за основите на абатството? Нито пък приорът? На брат Симон най-сетне му просветна.
— Има ли някакъв проблем с тях?
— Просто попитах дали сте чули за някакъв проблем с основите.
— Не, не съм чул. Трябваше ли?
Значи абатът, точно както Гамаш подозираше, бе запазил тази информация за себе си. Само абатът и брат Реймон знаеха, че "Сен Жилбер" се разпада. И в най-добрия случай му оставаха десетина години живот.
А може би в отчаянието си брат Реймон бе казал и на приора. И в такъв случай брат Матю бе умрял, преди да каже на когото и да било другиго. Това ли беше мотивът? Да му запушат устата?
Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?
— Разбрахте, че приорът е бил убит, нали?
Брат Симон кимна.
— Кога си дадохте сметка за това?
— Когато видях главата му. И…
Гласът на монаха заглъхна. Гамаш не обели и дума. Мълчеше и чакаше.
— … и тогава видях нещо в цветната леха. Нещо, което нямаше място там.
Гамаш затаи дъх. Двамата мъже застинаха във времето като tableau vivant[73]. Гамаш чакаше. И чакаше. Дишаше плитко, едва чуто, сякаш се боеше да не размести въздуха край себе си.
— Не беше камък, нали знаете.
— Знам — каза Гамаш. — Какво направихте с него?
Той едва не затвори очи, за да се помоли с надеждата този монах да не е взел предмета от лехата и да го е хвърлил зад стената. За да потъне във външния свят.
Брат Симон се изправи, отвори вратата към кабинета на абата и стъпи в коридора. Гамаш го последва, като предположи, че монахът ще го отведе в някакво скривалище.
Ала брат Симон спря на прага, взе оръдието на убийството и го подаде на Гамаш. Това бе старият чугунен прът, с който монасите от векове хлопаха на вратата към личните покои на абата.
И с който вчера бе разбит черепът на приора на Saint— Gilbert-Entre-les-Loups.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
Жан Ги Бовоар крачеше из коридорите на Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Търсеше някого.
Монасите, които го срещаха, по навик спираха да го поздравят с обичайния си поклон. Но щом приближеше, отстъпваха настрана. Махаха се от пътя му.
И изпитваха облекчение, когато ги подминеше.
Жан Ги Бовоар бродеше из коридорите на манастира. Надникна в зеленчуковата градина. Погледна в animalerie, при козичките и при кокошките "Шантиклер".
Слезе в подземието. Брат Реймон не се виждаше, но гласът му ехтеше из дългите хладни коридори. Пееше псалм. Думите звучаха замазано, а от гласа му, макар и все тъй великолепен, лъхаше по-малко на Божествено и повече на бренди и на бенедиктин.