— Той не го е искал — каза Бовоар. — Ненавиждаше цялата церемония по награждаването.
— Тогава защо го прие? Винаги имаме избор, Жан Ги. Наистина.
— Той си заслужи медала — каза Бовоар. — Спаси живота на повече хора, отколкото…
— Отколкото отне? Да. Може би. Но не спаси теб. Можеше да те спаси, но избяга. Ти го знаеш. Аз го знам. Той го знае.
— Не можеше да постъпи иначе.
— Да, да, знам. Нямал е друг избор.
Франкьор погледна внимателно Бовоар, сякаш се опитваше да вземе някакво решение.
— Възможно е да ви харесва. Както харесва колата си или удобен костюм. Вие сте му удобен. Има полза от вас. — Франкьор замълча. — Но това е всичко. — Говореше тихо, убедително. — Никога няма да бъдете негов приятел. Никога няма да бъдете нещо по-различно от удобен подчинен. Кани ви в дома си, държи се с вас като с роден син. А после ви оставя да умрете. Не се заблуждавайте, инспекторе. Никога няма да станете член от семейството му. Той е от "Отремон". А вие? От Източен Монреал, нали? Балконвил? Той е учил в Кембридж и университета "Давал". Вие сте завършили някакво скапано държавно училище и сте играли хокей на улицата. Той цитира поезия, а вие не я разбирате, нали?
В тона му имаше топлота.
Бовоар кимна неохотно.
— Нито пък аз — каза Франкьор с лека усмивка. — Знам, че след онази злополучна атака сте се разделили с жена си. Съжалявам, че навлизам в толкова лична тема, но се чудех… — Гласът му заглъхна и лицето му доби почти засрамено изражение. После улови погледа на Бовоар и го задържа за момент. — Реших, че вече имате нова връзка. — Щом видя реакцията на Бовоар, Франкьор веднага вдигна ръка. — Знам, не ми влиза в работата. — Но продължи да го гледа в очите и заговори още по-тихо: — Внимавайте. Вие сте добър полицай. Смятам, че можете да направите успешна кариера, ако ви бъде дадена възможност. Ако се откъснете от опеката му. Виждал съм ви как пишете съобщения и се стараете той да не ви види.
Последва дълго мълчание.
— На Ани Гамаш ли пишете?
Възцари се пълна тишина. Птиците млъкнаха, листата застинаха, вълните в езерото замряха. Светът изчезна, останаха само двама мъже и един въпрос помежду им.
Накрая Франкьор въздъхна.
— Надявам се да не съм прав.
Той тръгна обратно към манастира, взе железния прът и похлопа.
Вратата се отвори.
Но Бовоар не виждаше нищо. Стоеше с гръб към Saint-Gilbert-Entre-les-Loups и се взираше напред, където можеше да се намира притихналото езеро, ако не беше изчезнало в мъглата.
Светът на Жан Ги Бовоар се бе обърнал с главата надолу. Надвиснаха облаци, небето посивя. И единственото познато нещо бе болката, стаена в недостъпните дълбини на цялото му същество.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
— Защо скрихте оръдието на убийството? — попита Гамаш. — И защо не ни казахте за последните думи на приора?
Брат Симон сведе поглед към каменния под в кабинета на абата, после отново изправи глава.
— Мисля, че можете да се досетите.
— Аз винаги мога да се досетя, mon frére — отвърна детективът. — Само че искам да чуя истината от вас.
Гамаш се огледа. Бяха се върнали в уединения кабинет на абата. Плахото слънце вече не осветяваше стаята, а секретарят бе твърде вглъбен, за да включи лампите, дори не забелязваше, че е нужно.
— Може ли да говорим в градината? — попита Гамаш и брат Симон кимна.
Монахът отново мълчеше. Сякаш му бе отпуснат ограничен запас от думи за цял живот и той вече ги бе изговорил всичките.
Сега значение имаха действията му.
Двамата мъже минаха през отворената врата библиотека, пълна с томове на християнски мистици от Средновековието, като Юлиана от Норич и Хилдегард фон Бинген[75], и творби на други велики християнски умове, от Еразъм до К. С. Луис. Пълна с молитвеници и книги с благочестиви размишления. Книги за духовния живот. За живота на католика.
Преминаха покрай тази преграда от думи и излязоха на въздух.
Планинските върхове зад стената се губеха под надвисналите облаци. Мъглата се стелеше върху дърветата и помежду им и потапяше в сиви краски света, който сутринта блестеше в ярки есенни цветове.
Но красотата на света не намаляваше — тъкмо обратното, тя сякаш добиваше още нюанси на мекота, деликатност, уют и задушевност.
Детективът държеше увит в хавлиена кърпа железен прът, който като вълшебна пръчица бе превърнал живия приор в мъртво тяло.
75
Света Хилдегард фон Бинген, наричана Рейнската Сибила, е немска абатиса, монахиня, мистик, писател и композитор от епохата на Средновековието. Векове наред е била почитана като светица, макар да не е била канонизирана. Едва през май 2012 г. папа Бенедикт XVI я канонизира официално, а през октомври същата година й дава титлата „Учител на Църквата“ редом с имената на най-видни теолози и почитани светци. — б. пр.