Брат Симон тръгна към центъра на градината и спря под огромното, почти напълно оголено кленово дърво.
— Защо не ни казахте за предсмъртните думи на приора? — попита Гамаш.
— Защото думите бяха изречени под формата на изповед. А изповедта е предназначена за мен, не за вас. Това бе мое морално задължение.
— Удобен морал имате, mon frére. Явно в него лъжите са позволени.
След тези думи брат Симон застина и отново потъна в мълчание.
"Освен това — помисли си Гамаш, — си има и удобен обет за мълчание."
— Защо не ни казахте, че приорът е произнесъл "хомо" точно преди да умре?
— Защото знаех, че ще бъде погрешно разбрано.
— Защото сме глупави ли имате предвид? И нямаме око за нюансите, така очевидни за вас, посветените на религията? Защо скрихте оръдието на убийството?
— Не съм го крил. Оставих го на видно място.
— Достатъчно — отсече Гамаш. — Знам, че сте уплашен. Знам, че сте притиснат в ъгъла. Престанете с тези игрички. Кажете ми истината и да приключваме с това. Бъдете така добър и проявете малко смелост. И ни се доверете. Не сме такива глупаци, за каквито ни мислите.
— Désolé — въздъхна монахът. — Положих толкова усилия да убедя себе си, че стореното от мен не е грешка. И накрая забравих, че е. Съжалявам. Трябваше да ви кажа. И Бог ми е свидетел, съжалявам дълбоко, че прибрах железния прът.
— Защо го направихте?
Брат Симон се взираше в очите на Гамаш.
— Подозирате някого, нали? — каза Гамаш, без да откъсва поглед от него.
В очите на монаха се четеше молба. Отчаяна молба да прекрати разпита. Да престане да го измъчва с въпроси.
Но и двамата знаеха, че е невъзможно. Този разговор бе неизбежен още от момента, в който ударът е бил нанесен, а брат Симон бе чул последните думи на умиращия и бе отнесъл оръдието на убийството. Той знаеше, че така или иначе трябва да поеме отговорност за делата си.
— Кой според вас е убиецът? — попита Гамаш.
— Не мога да ви кажа. Не мога да го изрека на глас.
И наистина изглеждаше така, сякаш не можеше, чисто физически.
— Ще стоим тук цяла вечност тогава, mon frére — каза Гамаш. — Докато не го изречете. После и двамата сме свободни.
— Но не и…
— Но не и човекът, когото подозирате? — Гласът и очите на Гамаш омекнаха. — Мислите, че не знам?
— Тогава защо ме принуждавате да го кажа? — Монахът едва не се разплака.
— Защото трябва да го направите. Това е ваше бреме, не мое. — Той погледна брат Симон със симпатия, като брат. — Повярвайте ми и аз си имам своето.
Симон замълча и се вгледа в Гамаш.
— Oui. C'est la verite.[76] — Той си пое въздух. — Премълчах, че приорът каза "хомо" точно преди да умре, а после скрих оръдието на убийството, защото се страхувах, че абатът го е извършил. Реших, че отец Филип е убил брат Матю.
— Merci — каза Гамаш. — А мислите ли го все още?
— Вече не знам какво да мисля. Не знам какво друго да мисля.
Детективът кимна. Не беше сигурен дали брат Симон казва истината, но знаеше, че му бе коствало много. Симон на практика бе хвърлил абата в ръцете на Инквизицията.
А сега Гамаш си задаваше въпроса, който Инквизицията не задаваше — вярно ли бе това, което казваше монахът? Или този млад мъж се страхуваше толкова много, че би казал всичко? Дали брат Симон бе назовал абата, за да спаси себе си?
Гамаш не знаеше отговора. Знаеше обаче, че брат Симон, мълчаливецът, бе обичал абата. И още го обичаше.
Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?
Дали брат Симон не бе отървал абата от размирния свещеник? Беше ли възприел някой едва доловим поглед, вдигната вежда, трепване на ръката, като молба от страна на абата? Беше ли предприел съответните действия? И дали сега, погълнат от чувство за вина, и измъчван от съвестта си, не се опитваше да обвини самия абат?
Приорът може и да е бил размирен свещеник, но това бе нищо в сравнение с мъченията на гузната съвест. Или с безпокойството на вратата ти да почука началникът на отдел "Убийства".
Външно животът на монасите в Saint-Gilbert-Entre-les-Loups може и да изглеждаше прост, управляван от звъна на камбаната, псалмите и смяната на сезоните. Но вътрешният им живот бе тресавище от емоции.
А именно емоциите, както Гамаш бе научил след години коленичене до трупове, водеха до появата на тези трупове. Не; беше пистолет, нито нож. Не беше и парче старо желязо.
Някаква емоция се бе отприщила и бе убила брат Матю. А за да открие убиеца му, Арман Гамаш трябваше да използва не само логиката, но и собствените си чувства.