— Стара история — каза Гамаш. — Минала работа.
— Нож? — упорстваше докторът.
— Куршум — отвърна детективът.
— Ясно, хематом. Други последствия? Треморът в дясната ръка?
Гамаш не знаеше какво да отговори. Затова замълча. После се усмихна и кимна.
— Забелязва се по-лесно, когато съм уморен или под напрежение.
— Да, инспектор Бовоар ми каза.
— Така ли? — изненада се Гамаш. Не особено приятно.
— Аз попитах. — Лекарят се вгледа внимателно в Гамаш. Видя пред себе си дружелюбно лице. С бръчици около ъгълчетата на очите и около устата. Бръчици от усмивки. Този човек знаеше как да се усмихва. Но имаше и други бръчки. По челото и между веждите. Бръчки, които се дължаха на тревога.
Но брат Шарл бе поразен не от физическите особености на този мъж, а от спокойствието му. Брат Шарл знаеше, че човек добива такова спокойствие единствено след вътрешна борба.
— Ако това е единственият ви симптом, вие сте човек с късмет — заключи накрая монахът лекар.
— Да.
Приеми Своето чадо.
— Макар да ми се струва, че пристигането на началника ви не подобри положението.
Гамаш не каза нищо. Не за пръв път си даваше сметка, че тези монаси забелязваха всичко. Всеки дъх, всеки поглед, всяко движение, всяко трепване означаваше нещо за тях. И особено за монаха лекар.
— Не го очаквахме — призна Гамаш. — Кой според вас е убил приора?
— Рязка смяна на темата? — Лекарят се усмихна, но се замисли, преди да отговори. — Честно казано, не знам. Почти за нищо друго не съм мислил след смъртта му. Не мога да повярвам, че някой от нас го е направил. Но, разбира се, няма как да е иначе. — Той отново замълча и погледна Гамаш право в очите. — Едно обаче знам със сигурност.
— Какво е то?
— Болшинството от хората не умират веднага.
Гамаш не очакваше да чуе това и се запита дали брат Шарл усещаше, че приорът е бил жив, когато брат Симон го е открил.
— Умират по мъничко — каза докторът.
— Excuzes-moi?
— Това не го преподават в медицинското училище, но съм го виждал в реалния живот. Хората умират на части. На серии от petites morts. Миниатюрни смърти. Изгубват зрението, слуха, независимостта си. Това са частици физическа смърт. Но има и други. Губят дух. Губят надежда. Губят вяра. Губят интерес. И накрая изгубват себе си.
— Какво се опитвате да ми кажете, брат Шарл?
— Че е напълно възможно и приорът, и убиецът му да са вървели по един и същи път. Може и двамата да са преживели множество petites morts преди финалния удар.
— Преди финалната grande mort[77] — каза Гамаш. — И кой тук пасва на това описание?
Лекарят се наведе напред, над поляната с шоколадови боровинки.
— Как според вас попадаме тук, господин главен инспектор? В "Сен Жилбер"? Не по жълтия паваж към щастието. Насам са ни подтиквали собствените ни petites morts. В манастира няма нито един човек, който да е влязъл през тази врата без травми. Да не е бил повреден. Да не е бил почти мъртъв отвътре.
— И какво намерихте тук?
— Изцеление. Раните ни зараснаха. Вътрешната ни празнота се изпълни с вяра. Присъствието на Бог пропъди самотата ни. Укрепнахме благодарение на простата физическа работа и здравословната храна, на рутината и сигурността. Вече не бяхме сами. Но най-важното, което открихме тук, е радостта да пеем за Бог. Псалмите ни спасиха, господин главен инспектор. Грегорианските псалми. Те възкресиха всички ни.
— Е, може би не всички.
Двамата замълчаха с ясното съзнание, че чудото на спасението не беше пълно. Един човек бе пропуснат.
— Но в крайна сметка псалмите разрушиха вашето братство.
— Разбирам защо ви изглежда така, но проблемът не е в псалмите. А в собственото ни его. Борба за власт. Беше ужасно.
— Мор някакъв ни стига — каза Гамаш.
Лекарят го погледна объркано, после разпозна цитата и кимна.
— Т. С. Елиът. "Убийство в катедралата". Oui. Точно това е. Мор — каза монахът лекар.
На излизане от работилницата Гамаш се запита доколко неутрален бе всъщност този Червен кръст. Дали добрият лекар не бе изцерил този мор — с удар по главата?
Жан Ги Бовоар се върна в манастира и тръгна да търси уединено местенце. Където и да е, стига да може да остане сам. Накрая го откри. Пътечката, която опасваше Светия храм от външната страна нагоре към купола. Бовоар се качи по витите стълби и седна на тясната каменна пейка, изсечена в стената. Там можеше да остане незабелязан.
Щом се настани обаче, усети, че може и да не стане. Щяха да го открият застинал след десетилетия. Превърнат в камък. В гаргойл[78]. Кацнал горе, вечно загледан в кланящите се и коленичещи мъже в черно и бяло.
78
Водоливник. Каменна статуя, една от най-характерните особености на готическата архитектура. — б. пр.