Хлопането продължаваше. Нито по-тихо, нито по-силно. Нито по-бързо, нито по-бавно. Поддържаше почти нечовешко постоянство.
Абатът неволно ускори ход. Бързаше да стигне до вратата, за да прекрати този звук колкото се може по-скоро. Звукът, който съсипа вечернята. И успя да пробие желязното му спокойствие. След отец Филип се точеха монасите — в дълга и тънка колона по един. С наведени глави и скрити под робите ръце. Крачеха бързо. Стараеха се да не изостават от абата и в същото време да изглеждат спокойни.
Когато и последният монах напусна олтара, полицаите се присъединиха към тях — Гамаш и Бовоар на крачка разстояние след Франкьор.
Отец Филип излезе от Светия храм и тръгна по безкрайно дългия коридор. С вратата в дъното. Струваше му се, че дървената порта се отдалечава с всеки удар, макар да знаеше, че е трик на въображението му.
"Господи, помилуй", молеше се той, докато се приближаваше към вратата. Това бе последната молитва, изречена от него на олтара, и единствената, която остана в главата му, щом останалите се изпариха. "Господи, помилуй. О, Господи, помилуй."
Абатът спря до вратата. Дали да погледне през прозорчето, за да види кой е отвън? Но какво значение имаше? Хлопането нямаше да престане, докато вратата не се отвореше.
Абатът осъзна, че няма ключ. Къде беше младият portier? Нима трябваше да измине целия път обратно до Светия храм, за да вземе ключа?
Абатът се обърна и с изненада видя останалите монаси, наредени в полукръг зад него. Като хор, готов да изпълни коледна песен. Всички вярващи бяха дошли, макар да не изглеждаха особено радостни и щастливи[79]. По-скоро мрачни и измъчени.
Но бяха там. Абатът не беше сам. Господ бе чул молитвата му и наистина се бе смилил.
Брат Люк се появи до него, ключът леко трепереше между тънките му пръсти.
— Дай ключа на мен, синко — каза абатът.
— Но това е моя работа, mon рérе.
Дум.
Дум.
Дум по вратата.
Отец Филип продължаваше да стои с протегната към монаха ръка.
— Възлагам тази работа на себе си — рече той и се усмихна на разтревожения младеж. С треперещи ръце брат Люк откопча тежкия метален ключ от колана си и го подаде на абата. Сетне отстъпи назад.
Отец Филип, чиято ръка също потреперваше, дръпна резето встрани. После се опита да пъхне ключа в ключалката.
Дум.
Дум.
Вдигна и другата си ръка, за да насочи по-лесно ключа.
Дум.
Ключът се плъзна в ключалката и се завъртя.
Хлопането спря. Онзи, който хлопаше, бе чул през грохота тихото металическо потракване.
Портата се отвори.
Беше привечер, слънцето тъкмо залязваше. Мъглата се сгъстяваше. През открехнатата врата навън се процеждаше светлина, но вътре не влизаше никаква.
— Oui? — каза абатът. Щеше му се тонът му да е по-твърд, по-властен.
— Отец Филип?
Любезен глас, почтителен. Безплътен.
— Oui — отвърна абатът с все така чужд тон.
— Може ли да вляза? Идвам отдалеч.
— Кой сте вие? — попита абатът. Разумен въпрос.
— Има ли значение? Нима ще отпратите човек в нощ като тази?
Разумен отговор.
Но разумът не беше от силните страни на гилбертинците. Страст, усърдие, преданост. Музика. Но точно разум — едва ли.
И все пак отец Филип си даде сметка, че гласът беше прав. Вече не можеше да хлопне вратата. Беше твърде късно за това. Веднъж отворена, тя нямаше как да не пропусне онова, което стоеше отвън.
Той отстъпи назад. Зад себе си чу как цялото братство, като по команда, също отстъпи. Но с периферното си зрение забеляза, че двама души не помръднаха.
Главен инспектор Гамаш и неговият заместник Бовоар.
През прага прекрачи крак. В хубава обувка от черна кожа, оцапана с кал, и с късче ярко есенно листо, полепнало за нея.
След него влезе човекът.
Слаб, среден на ръст, малко по-нисък от абата. Светлокафяви очи, кестенява коса, бледа кожа, леко зачервена от студа.
— Merci, mon рérе. — Мъжът придърпа през прага огромната си чанта и се обърна към домакините си. Едва тогава широко и искрено се усмихна. Не от радост, а от изумление.
— Най-сетне — каза. — Открих ви.
Не беше красив, нито грозен. Не се открояваше с нищо особено, с изключение на едно: дрехата си.
Монашеско расо. Но докато гилбертинците носеха бял стихар[80] върху черно расо, при него цветовете бяха черно върху бяло.
— Пес Господен[81] — прошепна един от монасите.
Когато Гамаш се обърна да види кой го е казал, забеляза, че устите на всички монаси са леко отворени.
79
От коледна песен:
80
Дълга бяла горна ленена риза, наричана още алба или туника. Символ на духовна радост и нравствена чистота. — б. пр.
81
Доминиканският орден: католически монашески орден, основан от св. Доминик де Гусман през XIII век. Известен още като Орден на проповедниците, или Божиите кучета (поради сходното звучене на латински, domini cartis). — б. пр