Главният инспектор се запита дали водачът им, енергичният монах, изобщо забелязваше цветовете, през които, газеше. Скучни ли бяха станали? Дали възхитителното ставаше банално на това изключително място? Мъжът пред тях със сигурност не изглеждаше впечатлен. Но от друга страна, както главният инспектор много добре знаеше, насилствената смърт упражняваше точно такъв ефект върху хората.
Тя блокираше, изключваше всичко красиво, радостно, прелестно. Толкова съкрушително бе нещастието.
Монахът, който ги водеше, беше млад. Много по-млад, отколкото Гамаш бе очаквал. Мислено се нахока за тези свои очаквания. Това бе един от първите уроци, които преподаваше на новите си служители в отдел "Убийства".
Да не хранят очаквания. Да влизат във всяко помещение, да срещат всеки мъж, жена и дете и да оглеждат всеки труп с отворено съзнание. Не толкова отворено, че да им изпадне мозъкът, но достатъчно отворено, за да виждат и чуват неочакваното.
Да не хранят предубеждения. Убийството беше непредсказуемо. А в много от случаите такъв се оказваше и убиецът.
Гамаш бе нарушил собственото си правило. Очакваше, че монасите ще са възрастни. Каквито бяха повечето монаси, свещеници и монахини в Квебек. Религиозният живот вече не привличаше много млади хора.
Мнозина все още искаха да намерят Бог, но се бяха отказали да го търсят в църквата.
Този млад мъж, този млад монах, беше изключение.
В краткия миг, когато главният инспектор и монахът срещнаха погледите си и ги задържаха, Гамаш осъзна две неща. Монахът бе по-скоро момче, отколкото млад мъж. И бе дълбоко разстроен, макар да се опитваше да го скрие. Като дете, което неволно е стъпило върху ръбест камък, но не иска да признае, че го боли.
На местопрестъпление с убийство силните емоции бяха закон. Бяха нещо естествено. Защо тогава този млад монах се опитваше да прикрие чувствата си? Не че успяваше.
— Божичко — изпъшка Бовоар, щом се изравни с Гамаш, — искате ли да се обзаложим, че оттам се излиза в Монреал?
Той кимна към следващата затворена врата, в дъното на коридора. Бовоар бе по-задъхан от Гамаш и капитан Шарбоно, но пък той носеше и повече багаж.
Монахът взе прът от ковано желязо, като онзи при външната порта, и хлопна с него по дървото. Звукът отекна в коридора. Той изчака за момент, после отново удари. Всички чакаха търпеливо. Накрая Бовоар взе пръта от него и мощно го стовари върху вратата.
Чакането им приключи с познатото стържене от вдигането на резето. И вратата се отвори.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Аз съм отец Филип — каза възрастният монах. — Абатът на "Сен Жилбер". Благодаря ви, че дойдохте.
Стоеше със скръстени на корема ръце, скрити в ръкавите. Изглеждаше изтощен. Благовъзпитан мъж, отчаяно вкопчен в своята благовъзпитаност пред лицето на едно варварско деяние. За разлика от младия монах абатът не се опитваше да крие чувствата си.
— Съжалявам, че се наложи — отвърна Гамаш и представи себе си и останалите.
— Последвайте ме, моля — каза абатът.
Гамаш се обърна да благодари на младия монах, който им беше показал пътя, но от него вече нямаше и следа.
— Кой бе монахът, който ни доведе дотук? — попита Гамаш.
— Брат Люк — отвърна абатът.
— Млад е — рече Гамаш и последва абата през неголямата стая.
— Да.
Отец Филип не проявяваше преднамерена грубост, смяташе Гамаш. Когато хората приемеха обет за мълчание, дори една споделена дума се считаше за голям дар. Отец Филип всъщност проявяваше огромна щедрост.
Пъстроцветните дъги, призмите и ярката светлина от коридора не проникваха тук. Но вместо да изглежда мрачна, тази стая създаваше усещане за домашен уют. Таваните бяха ниски, а прозорците — малко по-големи от процепи в стените. Ала през ромбовидните мулиони[15] Гамаш виждаше гората. Успокояващ контраст с ослепителната светлина в коридора.
Три от каменните стени бяха опасани от лавици с книги, а четвъртата бе заета от голяма открита камина. От двете й страни имаше два стола с табуретка за крака помежду им. Светлината от огъня се подсилваше от настолна лампа.
"Значи тук има електричество", помисли си Гамаш. До този момент не беше сигурен.
От тази малка стая влязоха в друга, още по-малка.
— Това беше кабинетът ми — кимна абатът към стаята, която току-що бяха напуснали. — А това е килията ми.
— Килия? — попита Бовоар и намести вече почти непоносимо тежките раници, преметнати през прегърбените му рамене.
— Спалня — поясни отец Филип.
Тримата полицаи от Sûretè се огледаха. Стаята бе приблизително два на три метра. Мебелирана с тясно единично легло и малък скрин, който очевидно служеше и за личен олтар. Върху него имаше резбована икона на Дева Мария с Младенеца. На едната стена бе долепена висока тясна библиотека, а до леглото — малка дървена масичка с книги. Нямаше прозорец.