Такъв глас се срещаше веднъж на милиони. Веднъж на хилядолетие.
Мъртвият приор го знаеше. Сегашният капелмайстор го знаеше. Абатът го знаеше. Дори Гамаш го знаеше въпреки ограничените си познания.
А сега го знаеше и Конгрегацията за доктрината на вярата.
Жан Ги Бовоар натисна бутона за възпроизвеждане, после паузата. После отново гледаше. И отново.
На екрана, за пореден път, отново и отново като литания[87], като литургия Бовоар виждаше как пада прострелян. Виждаше как го влачат като чувал с картофи през фабриката. Влачеше го Гамаш.
Някъде на заден план монасите пееха.
Господи, помилуй. Алилуя. Слава на Бога.
А в кабинета на приора Бовоар умираше. Сам.
ГЛАВА ТРИЙСЕТА
След вечернята, последното богослужение за деня, отец Филип отведе Гамаш настрана. Абатът не беше сам. За изненада на главния инспектор го придружаваше брат Антоан.
Никой не би предположил, че тези двама мъже, застанали един до друг, бяха врагове. Или поне противници след разкола.
— С какво мога да помогна? — попита Гамаш.
Отец Филип ги бе отвел в един от ъглите на Светия храм. Църквата беше празна. Единствено доминиканецът продължаваше да седи на мястото си, вторачен пред себе си като в ступор.
От комисар Франкьор нямаше и следа.
Гамаш застана с гръб към ъгъла, за да държи под око сумрачния храм.
— Става въпрос за последните думи на брат Матю — каза абатът.
— Хомо — допълни брат Антоан. — Нали така?
— Така твърди брат Симон, oui — отвърна Гамаш. Монасите се спогледаха за миг, после отново се обърнаха към детектива.
— Смятаме, че сме наясно какво е имал предвид — каза абатът. Той се прокашля доста шумно, после каза: — Хомо.
— Oui — съгласи се Гамаш и остана загледан в отец Филип като го чакаше да продължи. — По всичко изглежда, че това е била последната дума на приора.
Абатът го направи отново. Този път се прокашля толкова мощно, че Гамаш се разтревожи за здравето му.
— Хомо — повтори отец Филип.
Гамаш се почувства напълно объркан. Забеляза, че и брат Себастиен, доминиканецът, вече гледаше към тях. Ако звукът от гърлото на абата се бе сторил висок на Гамаш, то изумителната акустика го бе поела и превърнала в нещо чудовищно.
Абатът се взираше настоятелно в Гамаш, сините му очи го пронизваха, сякаш се молеха детективът да проумее нещо, което явно му убягваше.
Сетне и брат Антоан се прокашля. Гърлен звук, изпълнен с отчаяние.
— Хомо — каза той.
И тогава главният инспектор най-сетне започна да схваща, че те искаха той да разбере не думата, а звука. Но смисълът все още му се губеше.
С усещането, че е тъп като галош, той отново се обърна към абата.
— Désolé, mon père, но аз наистина не разбирам.
— Ecce homo.
Тези думи не дойдоха нито от абата, нито от брат Антоан, а от Светия храм, сякаш самата църква бе проговорила.
После иззад една от колоните се появи доминиканецът.
— Явно това имат предвид абатът и капелмайсторът. Прав ли съм?
Двамата мъже се обърнаха към брат Себастиен, после кимнаха. Стреснатите им погледи, ако не откровено войнствени, бяха крайно недоброжелателни. Ала вече беше твърде късно.
Неканеният гост от Ватикана беше там. Той всъщност успяваше да бъде навсякъде.
Гамаш отново се обърна към изправените рамо до рамо гилбертинци. Това ли беше мостът, който най-сетне бе хвърлен над пропастта помежду им? Общ враг? Този приятен, ненатрапчив монах в бяла роба, който седеше толкова тихо, а заемаше толкова много пространство?
— Ние смятаме, че приорът всъщност не се е прокашлял — каза брат Антоан, когато отново отмести поглед към Гамаш, — а е казал две думи. Ессе и homo.
Гамаш се ококори от изненада. Ессе. Е-ке. Но с гърленото латинско произношение. Напълно възможно.
Абатът го повтори — така, както би го произнесъл приорът. Мъчително. Като умиращ човек, прегракнал, с дума, заседнала в гърлото.
Ecce homo.
Гамаш знаеше тези думи, но не можеше да си спомни какво означаваха.
— Какво значи?
— Това е фразата, която Пилат Понтийски казал на тълпата — отвърна брат Себастиен, — когато извел окървавения Исус, за да им покаже.
— Какво да им покаже? Какво значи тази фраза? — повтори Гамаш, докато местеше поглед от доминиканеца към гилбертинците.
— Ecce homo — каза абатът. — Ето човека.