И това, което чу, бе облекчение.
— Докосвали ли сте тялото? Местили ли сте го?
— Докоснах качулката и раменете му. Разтърсих го. После отидох да извикам лекаря.
Брат Симон погледна към другия монах.
Той бе по-млад от другите двама, но не много. Едва наболата коса по главата му също сивееше. Беше по-нисък и малко по-закръглен от другите двама. А в очите му, макар и мрачни, нямаше и следа от тревогата на останалите.
— Вие ли сте лекарят? — попита Гамаш и монахът кимна. На устните му заигра усмивка.
Ала Гамаш не се подведе. Един от братята на Рен-Мари се смееше на погребения и плачеше на сватби. Техен семеен приятел винаги се смееше, когато някой му крещеше. Не от радост, а от прилив на силни чувства.
Понякога двете емоции се объркваха. Особено при хора, несвикнали да дават външен израз на чувствата си.
Монахът медик, колкото и развеселен да изглеждаше, всъщност можеше да е съсипан от мъка.
— Шарл — представи се монахът. — Аз съм medecin[23] в манастира.
— Кажете ми как разбрахте за смъртта на приора.
— Бях при животните, когато брат Симон дойде да ме извика. Отведе ме настрана и каза, че се е случило нещастие…
— Сам ли бяхте?
— Не, там имаше и други братя, но брат Симон се стараеше да говори тихо. Не мисля, че са го чули.
Гамаш отново се обърна към брат Симон.
— Наистина ли го приехте за нещастен случай?
— Не бях сигурен и просто не знаех какво друго да кажа.
— Извинете. — Гамаш отново се обърна към лекаря. — Прекъснах ви.
— Изтичах до лечебницата да си взема медицинската чанта после дойдохме тук.
Гамаш си представи как двамата монаси в черни роби тичат през окъпаните в светлина коридори.
— Срещнахте ли някого по пътя?
— Жива душа нямаше — отвърна брат Шарл. — Беше работно време. Всеки си вършеше задълженията.
— Какво направихте, когато пристигнахте в градината?
— Потърсих пулс, разбира се, но и погледът беше достатъчен да се уверя, че е мъртъв, макар да не бях видял раната.
— И какво си помислихте, когато я видяхте?
— Първо се почудих дали не е паднал от стената, но после видях, че е невъзможно.
— И какво си помислихте тогава?
Брат Шарл погледна към абата.
— Продължавай — каза отец Филип.
— Помислих си, че някой му е причинил това.
— Кой?
— Честно казано, нямах представа.
Гамаш замълча и внимателно се вгледа в лекаря. От опит знаеше, че когато някой започва с "честно казано", му предстои да излъже. Той пропъди това впечатление и се обърна към абата.
— Чудя се, сър, дали двамата с вас не бихме могли да поговорим още малко.
Абатът не изглеждаше изненадан. Сякаш на този свят не бе останало нищо, което би могло да го шокира.
— Разбира се.
Отец Филип се поклони на другите двама монаси, гледайки ги в очите, и главният инспектор се зачуди какво ли съобщение бе преминало помежду им току-що. Дали монасите, които живееха заедно в мълчание, развиваха някаква форма на телепатия? Способност да четат взаимно мислите си?
Ако беше така, то тази дарба сериозно бе изневерила на приора.
Отец Филип отведе Гамаш до пейката под дървото. Далеч от останалите и техните занимания.
Оттам не можеха да виждат тялото. Не виждаха и манастира. Пейката гледаше към лечебните билки, към стената и към върховете на дърветата зад нея.
— Трудно ми е да повярвам, че се е случило — каза абатът. — Сигурно го чувате непрекъснато. Всички ли го казват?
— Повечето. Би било ужасно, ако убийството не е нещо шокиращо.
Абатът въздъхна и се вторачи в далечината пред себе си. После затвори очи и вдигна крехките си ръце към лицето.
Нямаше хлипане. Нито ридание. Нито дори молитва.
Само мълчание. И дългите му деликатни ръце като маска върху лицето. Още една стена между него и външния свят.
Накрая ги положи в скута си, безжизнено отпуснати.
— Той беше най-добрият ми приятел. В манастир не е редно да имаш най-добър приятел. Очаква се всички да сме равни. Всички да сме приятели, но не прекалено големи. Това, естествено, е идеалният вариант. Ние, също като Юлиана от Норич, се стремим да постигнем всепоглъщаща любов към Бог. Ала всички сме грешни и сме хора и понякога се случва да обикнем свои събратя човеци. За сърцето няма закони.
Гамаш слушаше, чакаше и се опитваше да не прибързва с изводите.
— Не мога да ви кажа колко често сме седели тук с Матю. Той сядаше на вашето място. Понякога обсъждахме манастирски дела, друг път просто четяхме. Той носеше партитурите си за псалмите. Аз се занимавах с градината или просто седях и слушах как тихичко си тананика. Той дори не съзнаваше, че го прави или че аз го чувам — така си мисля. Но аз го чувах.