— Какво открихте? — Гамаш погледна първо към Шарбоно.
— Нищо, patron. Или поне не открих оръдието на убийството.
— Не се изненадвам — каза главният инспектор, — но трябваше да опитаме. Като получим доклада от аутопсията, ще разберем дали е било камък, или нещо друго. Докъде стигнахте с монасите?
— Снехме отпечатъци от всички — каза Бовоар. — Взехме й първоначалните показания. След службата в седем и половина; всеки се залавя със задачите си. Така… — Бовоар хвърли поглед на записките си — в манастира има четири основни трудови области. Зеленчуковата градина, животните, ремонтни дейности които нямат край, и готвене. Всеки от монасите е специалист в дадена област, но се редуват и в другите задължения. Разбрахме кой какво е правил в критичния момент.
Добре поне, помисли си Гамаш, докато слушаше доклада, че: времето на смъртта е сравнително точно. Не е преди края на утринната молитва в осем и петнайсет и не е след девет без двайсет, когато брат Симон е открил тялото.
Двайсет и пет минути.
— Нещо подозрително? — попита той.
И двамата мъже поклатиха глава.
— Всички са били по работните си места — каза Шарбоно. — В компанията на свидетели.
— Но това е невъзможно — спокойно каза Гамаш. — Брат Матю не се е самоубил. Някой от братята монаси не е правел каквото му е било възложено. Или поне се надявам, че не му е било възложено.
Бовоар вдигна вежди. Прие, че началникът му се шегува, но може би си струваше да се замисли над думите му.
— Нека опитаме да подходим от друг ъгъл — предложи главният инспектор. — Някой от монасите да е споменавал за конфликт? Някой бил ли е във враждебни отношения с приора?
— Никой, patron — каза капитан Шарбоно. — Или поне никой не призна да е имало конфликт. Всички изглеждаха искрено шокирани. — Непрекъснато повтаряха думата "невероятно". Incroyable.
Инспектор Бовоар поклати глава.
— Вярват в непорочното зачатие, във възкресението, в ходенето по вода и в някакъв белобрад старец, който виси в облаците и управлява света, обаче намират това за невероятно?
Гамаш помълча известно време, после кимна.
— Наистина е интересно — съгласи се той — в какво избират да вярват хората.
И на какво са способни в името на тази вяра.
Как ли монахът, извършил подобно деяние, успяваше да помири убийството с вярата си? И какво ли казваше на белобрадия старец от небесата в тихите си моменти за молитва?
За пореден път този ден главният инспектор се запита защо манастирът бе построен толкова далеч от цивилизацията. И защо имаше толкова дебели стени. И толкова високи. И заключени порти.
За да държат светските грехове отвън? Или за да крият нещо още по-лошо вътре?
— Значи — каза той — според монасите не е имало абсолютно никакви конфликти.
— Никакви — потвърди капитан Шарбоно.
— Някой лъже — каза Бовоар. — Или всички до един.
— Има и друга възможност — каза Гамаш. Той придърпа пожълтялата страница, която лежеше по средата на бюрото. Вдигна я, за да я огледа, после я свали и се вторачи в лицата им.
— Може би убийството няма нищо общо със самия приор. Може би наистина не е имало никакъв конфликт. Може да е бил убит заради това.
Главният инспектор отново остави листа помежду им. И отново видя тялото — така, както го бе видял за пръв път. Свито на кълбо в сенчест ъгъл на слънчевата градина. Тогава нямаше представа, но сега знаеше, че в самия център на онова мъртво тяло имаше лист хартия. Като костилка в праскова.
Това ли беше мотивът?
— Някой от монасите да е забелязал нещо странно сутринта? — попита Гамаш.
— Нищо. Изглежда, всеки е вършил работата, която му е била възложена.
Главният инспектор кимна и се замисли.
— А брат Матю? Той каква работа е трябвало да свърши?
— Да стои тук, в кабинета си. И да работи върху музиката — отвърна Бовоар. — А това е единственото интересно нещо, което изникна. Брат Симон казва, че се върнал в кабинета на абата веднага след утринната молитва, после трябвало да отиде да работи в animalerie[26]. Но пътьом се отбил тук.
— Защо? — Гамаш се наведе напред и си свали очилата.
— За да предаде съобщение. Очевидно абатът е искал да се види с приора тази сутрин, след литургията в единайсет. — Изречени от Бовоар, думите звучаха странно. Абати, приори, монаси, ей богу!
Те вече не бяха част от квебекския речник. Не се използваха в ежедневието. Само за едно поколение тези учтиви думи бяха станали нелепи. И скоро щяха да изчезнат напълно.