Денят си отиваше. И идваше нощта.
Прекосиха църквата и тръгнаха по последния дълъг коридор. В дъното му се виждаше тежката дървена порта. Гамаш забеляза, че е залостена с резето от ковано желязо.
Вратата беше заключена. Но по каква причина?
Щом пристигнаха, главният инспектор надникна в стаичката на портиера. Но и там нямаше никого. Нямаше и следа от младия монах — брат Люк. Имаше само дебела книга с… какво друго? Още псалми, естествено.
Музика имаше, но не и монах.
— Заключено е, patron. — Бовоар надникна в стаичката. — Входната врата. Има ли ключ?
Двамата мъже потърсиха, но не откриха нищо.
Шарбоно отвори шпионката и погледна навън.
— Виждам лодкаря — съобщи той и долепи лице до дървената врата за по-добра видимост. — На пристана е. Чака. Гледа си часовника.
Тримата полицаи също погледнаха своите.
Пет без двайсет.
Бовоар и Шарбоно погледнаха към Гамаш.
— Открийте монасите — каза той. — Аз ще стоя тук с трупа, в случай че брат Люк се върне. Тръгнете в различни посоки. Нямаме много време.
Онова, което досега им се струваше странно — внезапното изчезване на монасите, вече граничеше с кризисно положение. Ако лодкарят си тръгнеше, оставаха тук.
— D'accord — каза Бовоар, но изглеждаше притеснен.
Вместо да тръгне обратно по коридора, Бовоар пристъпи към главния инспектор и прошепна:
— Искате ли да ви оставя пистолета си?
Гамаш поклати глава.
— Опасявам се, че моят монах вече е мъртъв. Не е кой знае каква заплаха.
— Обаче има и други — каза Бовоар с напълно сериозно изражение. — В това число и извършителят. Както и този, който ни е заключил. Оставате сам тук. Може да ви потрябва. Моля ви.
— А ти, mon vieux[27] — попита Гамаш, — какво ще правиш ти, ако се сблъскаш с неприятности?
Бовоар замълча.
— Предпочитам да го задържиш. Но помни, Жан Ги, ти просто издирваш монасите, не ги преследваш.
— Издирвам, не преследвам — повтори Бовоар с престорено старание. — Разбрах.
Гамаш ги придружи до другия край на коридора и забърза към вратата на църквата. Открехна я и надникна. Светлината вече я нямаше и в мрака дебнеха издължени сенки.
— Père Abbè! — извика Гамаш от вратата.
Все едно хвърли бомба в сградата. Мощният глас на началника отекна между каменните стени и понесен от ехото, прокънтя още по-силно. Но вместо да се смути, Гамаш отново изпика.
— Отец Филип!
И пак нищо. Той отстъпи встрани, а Бовоар и Шарбоно се втурнаха вътре.
— Бързо, Жан Ги — каза Гамаш, докато Бовоар го подминаваше. — И внимателно.
— Oui, patron.
Началникът проследи с поглед как двамата мъже поеха в различни посоки. Бовоар надясно, а Шарбоно наляво. Гамаш стоеше на вратата и гледаше, докато и двамата изчезнаха.
— Allô — отново извика Гамаш и се ослуша. Но в отговор получи само ехото от собствения си глас.
Главен инспектор Гамаш отвори докрай вратата към църквата, после тръгна обратно по дългия коридор към затворената, чаключена и залостена порта. И към тялото, което лежеше пред нея като жертвоприношение.
Противоречеше на интуицията да вървиш целенасочено към задънена улица. Към cul-de-sac. Всяко обучение, всеки инстинкт оборваше това. Ако някой го нападнеше по този коридор, нямаше измъкване. Ето защо Бовоар му бе предложил оръжието си. За да има поне някакъв шанс за спасение.
Колко пъти самият той, на лекции в академията или при обучение на нови служители, им бе нареждал никога, никога да не допускат да попаднат в задънена улица.
А ето че сега той се връщаше. Заслужаваше хубаво да се нахока, помисли си той и се усмихна на себе си. И да си сложи лоша оценка.
Жан Ги Бовоар пристъпи в дългия коридор. Беше съвсем същият като останалите. Дълъг, с високи тавани и врата в дъното.
Окуражен от Гамаш, Бовоар извика:
— Bonjour! Allô?
Точно преди вратата да се затвори, чу гласовете на Гамаш и Шарбоно. Двамата едновременно бяха извикали една-единствена дума: Allô.
После вратата се затвори и познатите гласове изчезнаха. Изчезнаха всякакви звуци. Всичко потъна в тишина. Чуваше се единствено туптенето на сърцето му.
— Ехо? — повтори той, този път малко по-тихо.
Имаше врати от двете страни. Бовоар ускори крачка и започна да ги отваря една по една. Столовата. Килерът с провизиите. Кухнята. Нямаше жива душа. Единственият признак на живот бе огромната тенджера с грахова супа, която къкреше на печката.